По онова време телефонът беше в коридора. Помня как се събуждах от звън посред нощ, помня уморения глас на баща ми или майка ми ‘Пращайте линейката, слизам’. Помня как си шепнеха, докато единият се обличаше ‘Катастрофа край Слънчев бряг, казаха, че било касапница, двама мъртви и двама в операционна, тръгвам’, ‘Пациент с перфорирала язва’, ‘Дете, паднало от втория етаж’...
Помня, че бях много малка, а вече смътно чувствах някаква неясна тревога, която по-късно прочетох и осъзнах при Булгаков ‘Проблемът не е, че човек е смъртен, а че е внезапно смъртен’. Помня, че оттогава не вярвам в плановете. И когато мъжът ми каже ‘Пиленце, искаш ли за рождения ден да те заведа в Шотландия’, наглас казвам ‘Ехаааааа’, а наум ‘Ако сме живи’. Помня, че по-късно дойде гордостта, че съм дете на тези хора. После брат ми тръгна по-същите стъпки, после снаха ми, сега пламенницата ми. Плюс всички лели, чичовци, братовчеди, баби, дядовци и от българския и от гръцкия род, посветили се на тази ужасяваща и прекрасна професия.
Честит празник, мили хора.
Целувам ви ръцете.
Irini Zikidis
