Цяла България обвинява Стамболов за разстрела на най-добрия му приятел

От пролетта на 1887 г., та чак до наши преобладава мнението, че Стефан Стамболов предава и убива един от най-близките си приятели – героя на Съединението, Олимпий Панов.

Той е разстрелян на 22 февруари/6 март 1887 г. в Русе като един от организаторите на бунта на русофилите срещу Регентския съвет, който управлява България след детронацията на княз Александър Батенберг през август 1886 г.

Начело на Регентския съвет е Стефан Стамболов. В Съвета влизат още първият български генерал Сава Муткуров и Георги Живков. Стамболов и Олимпий Панов са изключително близки приятели още от хъшовските времена. Майката на Стамболов приема Олимпий като свой син. Факт е обаче, че именно Стамболов казва последното „да", за да бъде приведена в изпълнение смъртната присъда на майор Олимпий Панов, майор Атанас Узунов, подпоручик Кожухарски, капитан Георги Зеленгоров, подпоручик Трънбешки, подпоручик Енчев и двамата граждани Тома Кърджиев и Александър Цветков.

За бъдещия диктатор и един от най-големите политици на България – Стефан Стамболов, разстрелът на другаря му е страшен удар. Той плаче, докато се опитва да отмени присъдата. Плаче и след това в скута на майка си, като й казва да запали свещ за душата на Олимпий. Доказателство за тази трагедия, която разкъсва душата на Стамболов, се откриват в дневника си Султана Рачо Петрова – съвременник на събитията и съпруга на Рачо Петров, който последен подписва смъртната присъда на участниците в Русенския бунт.

В дневника си Султана емоционално отбелязва:

„Сега почва трагедията на Стамболова. Той не иска, не може да позволи Олимпий Панов да бъде разстрелян, бори се като лъв против това решение. Неговите другари, министрите Стоилов и Начев, го обвиняват в малодушие. По-късно Рачо Петров ми разправяше, че Стамболов стоял цяла нощ на апарата на телеграфната станция, за да увещава Рачо Петров да спаси Олимпий Панов. Рачо Петров казваше, че бил безсилен; председателят на съда капитан Андреев бил непоколебим: или всички да бъдат помилвани, или всички – застреляни. „Със сантименталност и чувство не се спасявало отечество”, казвал капитан Андреев твърдо”.

Бунтът срещу Регентството в Русе избухва на 19 февруари 1887 г. Ръководители са изтъкнати военни като майор Атанас Узунов, комендант на града и командир на пионерния полк, майор Олимпий Панов, подполковник Димитър Филов и др. В миналото те са видни дейци на българската национална революция, герои от Освободителната (1877 - 1878) и Сръбско-българската война (1885). Пред възможността да избухне гражданска война Регенството предпочита да действа с подчертана твърдост. Военен съд, организиран и ръководен от правителствения пратеник майор Рачо Петров, осъжда ръководителите на бунта на смърт.

Съпругата на Рачо Петров – Султана, пише в дневника си: „Стамболов все се надявал, че ще може да спаси Олимпий Панов. Той му е бил другар и приятел, революционер като него; те се познаваха и обичаха безгранично. „Не искам, не мога да се съглася на това жестоко решение на русчушкия полеви съд”, казвал Стамболов. Тогава дошъл вторият регент Муткуров. Офицер, който добре разбираше важността за армията, за нейния дух, за нейния морал, ако регентството проявеше в тия тежки събития малодушие.

„Научавам се, Стефане, че ти искаш да спасяваш Олимпий Панов. Оставам ти  избора – моята оставка или живота на Панова. Аз съм войник, колкото тежка и да е за мен тая присъда, дълг ми е да я потвърдя.

Но ако ти не искаш, аз мога още сега да напусна регентството”, казал Муткуров. Стамболов стои безмълвен, сълзите му текат изобилно, най-после той става, въздиша дълбоко: „Нека бъде, както искате, кажете на Петров да потвърди присъдата. Аз си отивам, сломен съм, искам да остана сам”. Другият регент Георги  Живков също вярва, че ще подаде оставка, ако смъртната присъда не бъде изпълнена.

По-късно всички единодушно ще обвинят Стефан Стамболов за тая присъда. Султана пише, че той се прибирал при майка си и не спрял да плаче. Стамболов захлупил лице в скута на майка си и се разридал с глас: „Мале, нищо не можах да направя за Олимпия. Моли се за спасение на душата му. Утре иди му запали свещ”.

Султана Рачо Петрова дава още детайли за смъртта на героя Олимпий Панов: „Узунов и Филов са поискали да се видят с довчерашния си другар (Рачо Петров - б.р.). Те говорили с Рачо Петров, Узунов е изказал дори скръбта си за станалото. Един само остана твърд, неразколебим – Олимпий Панов надменно отказа да види Рачо Петров, с твърди стъпки той отишъл на стълба, спокоен той отказал да му вържат очите, сам изкомандвал „огън, пли” и паднал мъртъв. Герой до края, коя зловеща ръка побутна тоя доблестен благороден българин да стане враг на своята родина? Не чух человек да не говори с прискърбие за това фатално събитие. Всички единодушно скърбяха за Олимпий Панов. Олимпий Панов умря, както бе живел – достойно, храбро, гордо. Амин“.

Олимпий Панов е роден на 17 юни (29 юни) 1852 г. в бесарабското село Шоп Тараклия. Завършва Болградската гимназия през 1867 г. и продължава образованието си в Техническото училище за шосета и мостове в Букурещ. В Румъния се запознава с Любен Каравелов, Ангел Кънчев и Панайот Хитов. Избран е за член и секретар на БЦБО в Букурещ. Според някои изследователи Левски се обръща към Олимпий с „братленце“.  Каравелов го нарича „гълъбе”, а Ботев казва, че е „отличен момък.

Когато Русия обявява война на Турция през 1877 г., Олимпий Панов се записва в Първа дружина на Българското опълчение и участва във войната. След Освобождението следва в Санкт Петербург в Академията на Генералния щаб, а след Съединението е назначен за началник на артилерията в Българската армия. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. допринася за победата на българските войски в Сливнишкото сражение. От 12 до 16 август 1886 г. Панов е министър на войната. За участие в Русенския бунт през 1887 г. е разстрелян.

Източник: Уикенд