Известният ни психиатър, богослов и политически анализатор д-р Николай Михайлов превръща този дискурс в концепция за всичко онова, през което сега преминава човекът, авторитетите и светът, който очаква новия си спасител. Но дали е възможно, когато „най-лесният начин да се самоубиеш, както казва един умен съвременник, е да си теглиш един куршум в душата. И да не забележиш…“
Какво научихме от миналото, какво е настоящето и какво би било бъдещето ни. Д-р Михайлов за света и човека във вечната битка за душата.
– Какъв е светът ни днес, д-р Михайлов – обречен, зависим от елит, отрекъл се от обществените си задължения, или на крачка от нова ера, която за мнозина е още по-плашеща перспектива, именно заради неизвестността и дори очакването на ново зло.
– Хегемонията на Америка приключва, а с нея и нейните „правила“. Това променя всичко. Светът е уморен от правилата на Америка, които тя не спазва, но които „трябва“ да се спазват, защото тя го иска. Това не е очевидно и отникъде не следва. С моралното лидерство на Америка е свършено (Збигнев Бжежински), а това е катастрофа на основната претенция. Това означава и край на „американския век“ и начало на нов, чийто образ е неясен. За всички е ясно обаче, че светът се нуждае от многополюсна система на международна сигурност, основана на зачитане на интереси, а не на диктат.
Грубата сила не решава нищо, защото и други имат груба сила. Америка падна жертва на своята победа в Студената война, на тъй наречения „еднополюсен момент“. Вместо дългосрочни стратегически решения за глобална стабилност предпочетоха лошо мотивирани военни интервенции и еднотипни цветни революции, приключили с хаос и разруха. Нека кажем директно: за добро или за лошо, еднополюсният свят приключи, но осъзнаването на следствията закъснява. Това е бедата.
В Украйна, идеята за „мир след военна победа“ се превърна в проточена война без мир, в чудовищно пропиляване на човешки живот. А имаха Мински договор. После Истанбулски. Интересно, какво мислят за тези пропилени възможности сега? Едно е ясно: светът е в турбулентна фаза с потенциал за фатална ескалация. Това признават всички, но нямат решение. Включително и за Близкия изток.
– Мнозина анализатори твърдят, че вече сме в трета световна война и това вече не е битката дори за територия и ресурси, а за душата на човека. Каква е вашата прогноза, но и надежда за бъдещето ни?
– Днес, душата на човека се възприема като „летлива“ поетическа субстанция, като метафора на сантиментални вълнения. Мила дума, която носи и известна ирония. Душата е това, което съвременната научна психология снизходително „търпи“. А някога са мислили, че душата е „задача “ на човека, негово призвание. Човекът без душа е като човек без Бог. И обратно.
Модерното умонастроение мисли „другояче“, в неговата претенция за „трезвост“. Каквато е психологията, такава е и теологията. Теологията е все още академична дисциплина, но Бог е по-скоро културологичен, отколкото метафизичен въпрос. Нетактично е да се говори за Бог, защото Той е „неудобството на съвременния човек“, стаената му гузност. Масовата теология на „вярващите от средната класа“ разказва за Бог, който причинява света, но се оттегля деликатно, предоставяйки на човека историческото време, за свободно разпореждане.
Бог е добър, идеята е да бъдем „щастливи“. Това е версията на една облекчена буржоазна теология, скроена по мярата на човека, винаги готова за практически неограничен културен конформизъм. Този богословски фон „погълна“ традиционните западни конфесии до Римския престол, включително. Традиционното християнството е адаптирано към господстващата идеология, с нейната доктрина за толерантността и правата, в смайваща търпимост към доскоро немислими безобразия. „Моралният прогрес“ нахлува и в олтарното пространство. Християнската доктрината за „спасението и аскетическите добродетели“ е дисквалифицирана като интровертна и егоцентрична, за разлика от „любовта“, която е „всичко от което се нуждаем“, както пееха Бийтълс, и както тананикаме до днес. Традиционното християнство е търпяно само в степента на неговата готовност да се откаже от себе си. Доброволно или принудително.
– Неотдавна заявихте, че у представителите на елита е изгубен вътрешният контрол на логическото мислене и елементарната порядъчност. Какво да очакваме и на кого и какво да се уповава тогава „обикновеният човек“?
– Действащата политическа власт обслужва „съюзнически задължения“, това е нейната декларирана мисия. Бедата е, че обслужват тези задължения с нелепо провинциално вдъхновение, в което няма нищо „европейско“, защото няма самоуважение. Управляват ни с „навита пружина“ и автоматично съгласие. Какво мисли суверенът няма никакво значение. Нашият управляващ елит е решил, че „каузата“ съвпада с директивата, изпълнявана без коментар и даже предугаждана. В това сме първи, от съветско време насам. Който не вижда прилики между „тогава и сега“, се разсейва нарочно. По недоразумение някои наричат това състояние „лоялност“, та даже и „морален компас“. Водени от този компас правят и това, което не се иска от тях, защото не могат да контролират инстинкта си за рефлекторно послушание и трупане на „кариерни точки“. И защото няма кой да ги спре. Народът дреме апатичен, защото му е все едно или защото си е дал сметка, че положението с тези хора е непоправимо. Пази хляба, останалото е съдба. Балкански фатализъм по геополитически причини.
„Обикновеният човек“ трябва да знае, че политиката няма спасителна сила и не решава екзистенциални въпроси. Политиката няма душепастирска функция. Осъзнаването на това правило спестява разочарования, свързани с неумерени надежди. Ще е добре, ако политикът успее да запази завареното положение, ако то е поносимо и ако съумее да извърши скромни подобрения. Политическият минимализъм е реалистична политика. Политиката не раздава щастие. Но поне „намек“ за достойнство е драматично нужен, за да не заседнем в окончателно самопрезрение.
– Възможна ли е воля за промяна, имаме ли сила да се съпротивляваме на онова, което толкова дълго време дефинираме като катастрофа, грабеж, корупция?
– Корупцията е повсеместна, тя е битова и елитарна, „изтънчена“ и груба. Ако е изтънчена се таксува като майсторство и дарба, ако е груба е „човещина“. Естествена грубост на живота. Елегантната корупция не оспорва закона, а го „усъвършенства“ и заобикаля. Корупцията „по закон“ е престиж за опитния политик, наричат го „играч“. Има и едно ново „обстоятелство“: Стратегическата цел на това управление е да „дерусифицира“ България, да изтрие всяка материална и идеална руска следа от българския пейзаж. Този революционен устрем протича „над нивото на закона“, той е свободен от подозрения, в качеството му на „съюзническа“ акция от първостепенно значение. Играта, казват е на друго ниво. На това ниво корупцията става геополитически въпрос. „Висшите съображения“ отменят правото или го отлагат. Ако убедиш Посолството в лоялност и поемеш задължения, имаш всички шансове да се преселиш от „Магнитски“ в парламента, като модератор на конституционната реформа. И да станеш де факто министър-председател. Това вече е художествено завършена корупция, жанров шедьовър. Общо взето, протестният потенциал на българите е слаб, не се трогват.
– Авторитетът е призван да бъде медиатор, лидер. Но съществува ли такъв и как да го познаем сред всеобщата врява?
– Авторитетът е свидетел на истината, в свят, който е решил, че може и без нея. За разлика от политика, авторитетът е независим от „публиката“, той не я ласкае. Солженицин беше популярен на Запад като борец срещу комунизма, до своята Харвардска реч, в която разкритикува Америка за нейния морален упадък и стана по тази причина много непопулярен, „твърде консервативен“. Неговото слово беше авторитетно, пророческо. Авторитетът не е власт. Властта принуждава, авторитетът задължава. Авторитетът е глас на съвест, която говори на съвести. Припомня забравена истина. Борбата срещу традицията, като депо на вечни ценности е борба и срещу авторитета, като неин изразител. Съвременният човек не търпи истината не защото има своя, а защото няма никаква. Съвременният човек не вярва в нищо или по-точно вярва в нищото, като в истина. Това нищо обосновава „свободата без граници“ и се преживява като голямо либерално постижение, като връх на съвременната цивилизация.
– Ако все пак успеем някак да разобличим този елит, успеем дори да самоконтролираме консуматорското си битуване, което бодряшки съществува, със затворени очи и приспана мисъл, ще преодолеем ли новия тоталитаризъм?
– Новият тоталитаризъм е война срещу европейската традиция и християнското наследство, това е кратката му дефиниция. Патосът е антитрадиционен и антихристиянски, т.е. антиевропейски. Такова е убеждението и на авторите на Парижкия манифест от 5 декември 2017 г. слабо познат у нас, но значим документ на европейската консервативна мисъл. Сблъскват се два възгледа за Европа: Нова Европа на актуалната либерална доминация и Стара Европа на античното и християнското наследство.
Този тоталитаризъм е трудно разпознаваем, защото дозира репресията и се движи с малки стъпки. И още, защото осмислянето на тази динамика не интересува масовия човек, поради избирателното му невнимание към всичко, което не е в сферата на непосредствения интерес. И разбира се, защото идеологията е държавна политика, която формира „очевидностите“ със средствата на пропагандата и политическия натиск.
Детето е привилегированата жертва на това насилие, там е съсредоточен главният удар. Училището разказва „свободата“ от невръстна възраст, това е неговата „вероучителна“ мисия. Наричат го сексуално възпитание, а то е чиста индоктринация, посвещение в тайните на ероса, единственото оцеляло и напълно вбесено, либерално божество.
Ранно осведомяване за „залежите на удоволствие“ скрити в човешкото тяло и свободно избираем джендър. Човешката природа е фикция, желанието абсолют. Родителите имат право на съгласие, но нямат право на вето. Родителят следва детето, а детето държавата. В детската училищна програма на Париж, например е включена обща задължителна сесия с „драг кралица“/drag queen/,един анатомичен мъж със специфични умения да бъде комуникативна и уродлива жена с чудовищен макиаж и инфернален „чар“. Тази непостижима „актриса“ беседва с деца от три до седем годишна възраст за любовта и живота. Разчита се на шоков ефект, на незаличими следи от „урока“ или просто на посвещение в естетиката на един опропастен човешки образ. Ранен вариант на традиционното посвещение в зрялост. Процедурата е задължителна. Предстои да се нанесат и в българското училище, не трябва да си правим илюзии. Засега ни пази българското „варварство“, нашата консервативна неразкаяност. Но докога?
Комунизмът и нацизмът дисквалифицираха човека, по класов или расов признак, новият тоталитаризъм прави същото по признака на принадлежност към „фашизоидния тип“, укрит в „леговището“ на десните партии и консервативната традиция.
Фашизоидният тип е авторитарно-агресивен, десен „примитив“ с асоциално поведение. Разобличението на този „примитив“ се извършва с фройдистки и марксистки инструменти, преподавани от Академията, като научна и идеологическа „истина“. Тази изцяло политизирана „наука“ дефинира границите на разума и валидното социално поведение, тя казва какво е ум и какво е добродетел. Този, който отпада от идеологията, отпада от човешката норма. Става подчовек. Разговорът с тези подчовеци е невъзможен ,самозащитата им безпредметна, доколкото тяхната дисквалификация е извършена априорно от името на „науката,“ като дефинитивна и компетентна оценка, с политически и юридически следствия. Присъдата на „провинените“ се излежава в обществената маргиналия, в културна и медийна изолация или директно в затвор.
Марксизмът се завърна на Запад, в неговата родина, в откровено перверзен вариант, след неговата болшевишка авантюра на Изток.
За българската неолиберална класа, комунизмът е замръзнал на Изток, където е роден, като расово присъщ и вечен. Комунизмът е записан в руския геном, в западния липсва. Марксизмът изостави утопичните си цели, за да победи на Запад като адаптирана идеология на сциентизма, еротизма и секуларизираната теология/Augusto del Noce/. Подробната история на това, което се мисли и върши в „цивилизования свят“ е епикриза на болест или по-точно, на лудост. Освестяването започва с осъзнаване на идеологическия плен и завръщане в реалността.
– Говорите за културна слабост, за разделение на говорещите и мислещите на бойни групи. Какво следва от това?
– Мразят се и се презират, подвижниците от социалната мрежа, а това не е хубаво. Някои намекват за физическо отстраняване, за „ликвидационни групи“, факт, който шокира със степента на морално и умствено помрачение. Злословят неудържимо, клеветят безобразно и окото им не мигва. Превърнали са публичния донос в художествен жанр. Твърдят без всякакви доказателства, че враговете им получават рубли, евро или китайска валута/?/. Идейният мотив се изключва, всичко се свежда до „плащане“. Интересно е, че особено активните не осъзнават какво правят – не с другите, а със себе си, в каква миазма са скочили, надолу с главата. По всичко личи, за свое удоволствие. Какви коси веят, какви метли яздят. А най-лесният начин да се самоубиеш, както казва един умен съвременник, е да си теглиш един куршум в душата. И да не забележиш…
– Има ли надежда за истината и човека в едно постистинско общество?
– Човекът страда по неизбежност, но се отчайва по избор. Надеждата е дълг.
Галина Чолакова
