Да гледаш Гришо и Джокович като на телевизор, а да си в залата, в която те играят - това е тъжна история

Чудя се дали да го напиша това, или не. 

Явно да, щом го пиша. 

Все гледам да говоря положително, да намирам добрата страна. Понякога става, сега - не. 

Добрата страна на мача Гришо-Джокович беше самият мач:) Закачката помежду им, няколкото вълшебни удара, особено онзи на Григор с гръб към мрежата. 

Двамата имаха по-голямо настроение от преобладаващата част от публиката. Видимо. 

Ноле няколко пъти подканва трибуните да ръкопляскат. Явно има защо…

Апатия сред зрителите. 

Страх от изразяване на радост. 

Подозрително е да си радостен у нас. 

Даже на демонстративен тенис-мач на две световни звезди, единият - вече легенда. 

Дамски прически като за чалга-концерт. 

Публични фигури с погребални физиономии. 

Организаторите толкова ли не можаха да намерят петдесет усмихнати млади хора с озарени лица - които да държат пред себе си един голям български трибагреник и също толкова голям сръбски. 

На централната трибуна. 

От уважение преди всичко към самите нас. 

Ухапана история. Тъжна. 

Живото общуване е убито от парализата пред мониторите на мобилните. 

Да гледаш Гришо и Джокович като на телевизор, а да си в залата, в която те играят - това е тъжна история. 

Може и да не съм прав. 

И искам да не съм прав. 

Ако някой съм засегнал - поднасям извинения. 

Може би в залата е било различно. 

Дано да е било. 

Дано.

Александър Урумов