Инерцията, с която казваме „поклон” за всеки отишъл си певец, композитор, спортист, се навива като снежна топка и става уродлива карикатура, докато оплачем де що има в интернет. Парижката Света Богородица, с кадри от горящия й силует засипаха онлайн пространството с мъченически постове, вероятно от хора, които се кръстят само на Коледа и Великден и внимават колко пъти да обиколят църквата и каква боя за яйца да купят. Тази църковност избива в случаи като парижкия и така натоварва истинската религиозност, че чак боли глава. Оплаквачите са все хора, които бъркат сърфистка с арфистка и хипотеза с хипотенуза, но гласът им е така креслив, че надвишава камбанния.
Натрапва се мнението, че „нищо българско и родно” освен починал футболист или изоставено коте, не може да ни разчуства. Нито дори собствените ни рушащи се църкви и национални обекти на гордостта. Нито пък ни възмущава фактът, че повечето скъпи бутици в София са имоти на църквата. Което не е лошо, но само казвам. Дразни ме и прочутото френско лицемерие, което тези дни прераства в дързост. Както преди пожара се просеха пари за поддръжката и спасяването на Нотр Дам, така изведнъж френски милиардер предлага 100 милиона за възстановяването на катедралата.
