Христо Стоянов не се побира в рамки. Писател, журналист, драматург, преводач, колекционер, дарител, общественик, човек сбогувал се с писането на стихове, но не и с поезията. През май 2019 година завеща на родното си Габрово колекцията си от над 400 графики, 1600 маслени платна и 350 скулптури, от стари и съвременни автори. Завеща и личната си библиотека с над 7000 заглавия. Част от книгите са с автографи на най-големите имена в литературата ни. Три години по-късно, на 1 ноември 2021 година, името му се нареди в листата на почетните граждани, а между тях са имената на генерал-лейтенант Фьодор Фьодорович Радецки, генерал Николай Григориевич Столетов, граф Николай Павлович Игнатиев, продължава с Пенчо Семов, д-р Тота Венкова, Цанко Лавренов, проф. Панчо Владигеров, акад. Дечко Узунов, генерал-полковник Владимир Стойчев, Радой Ралин,...Христо Явашев-Кристо. Познавайки мисленето на писателя съм убедена в пояснението, не признанието почетен гражданин те прави уважаван човек, а почтеността в отношенията към хората.
Христо Стоянов е чепат характер. Животът му е лавина от събития, с неочаквани обрати. Постовете в социалните мрежи са свидетелство за бунтовната му природа. Преди броени дни някои хора отново извадиха на показ факта, че няма средно образование. Той не им остана длъжен и красноречиво поясни: "на мен основното образование не ми личи така, както на тях не им личи висшето образование. И аз с моето основно образование съм постигнал толкова, колкото те с по няколко висше образование не биха и мечтали да постигнат...Някои не научиха българския език, защото имаха харвардско образование. Но въпросът не е само в това. Въпросът е в тези вагони книги, които ме делят от тези хора. Даже бих казал, че не са вагони, а сточни гари, наблъскани с вагони, които ме делят от тези хора. С моето основно образование научих езици, твърде редки за България - като виетнамския. С моето образование аз направих школа, от която излязоха едни от водещите български поети и писатели в момента. Някои от тях преведоха и издадоха в Турция "История славянобългарская". Винаги съм отстоявал позиции, защото не образованието е важно, а образоваността. И аз не съм висял на гърба на българския народ и не съм искал от него нищо. Единственото което съм правил е да давам...много отдавна знам, че на портите, когато стигнеш пред Бог, Той иска морал и достойнство, а не диплома." Тези думи написа авторът на 6 стихосбирки и над 20 книги, между които, "Глутница за единаци", "Предупреждения по България", "Протестните деца на България" и "Ами това е".
Не, не е само това, защото тази седмица от печатницата излезе последната му книга "Всякакви разкази". Сборникът с внушителните 548 страници съдържа 170 разказа. За последната си творческа рожба, пред читателите, Стоянов уточни: "Дебела колкото "Капиталът", но не толкова скучна и няма да навреди на човечеството." Редакторът Любен Дилов-син дописа: "Не знам дали пъпа му е завит във вестник, както свидетелства един от разказите. Знам че в този сборник, с цялото си великолепие се развива пред нас най-заядливия, един от най-оригиналните, злободневен до проклетия и същевременно великодушен до безкрайност, български разказвач на последните три десетилетия. Разказите в този сборник са толкова класически, че чак звучат модернистично спрямо днешната ни литературна яловост. И не слушайте майката на Ана Каренина, която твърдяла, че за всеки влак си има пътници. Не към пътниците във вагоните-разкази от композицията на Христо Стоянов има тежки изисквания: да са българи; да обичат красивите български думи; да са готови да се смеят с натежало от мъка сърце. И най-важното - да мислят."
Христо Стоянов не пести думите, не се измерва с другите, дарява, за да продължи пътя на традицията, а не да инвестира внимание към себе си. "Единственият ми спонсор е читателя. Разчитам на него. Ако падна той ще забележи и няма да ме чете, а това означава да разчитам на пенсията си от 490 лева", откровен е писателят, за когото най-хубавото признание идва от американски издател, пожелал да научи български, за да превежда книгите му, зад океана.
bnr.bg
