Всеки ден един баща изминава с велосипед пътя от пазарджишкото село Ляхово до областния град. Няма автомобил, нито друга възможност за придвижване. Работата, пазаруването и обикновените ежедневни задължения го отвеждат на път, по който споделя движението с автомобили, преминаващи с висока скорост. Най-голямото му притеснение е дали вечерта ще се прибере невредим при детето си.
Историята му се появи в социалните мрежи под формата на лично обръщение към кмета на Пазарджик. Мъжът не настоява за финансова помощ или специално отношение. Молбата му е за изграждане на велоалея, която да свързва града с Ляхово и близките села.
„Аз съм обикновен човек, който няма големи финансови възможности. Всеки ден ми се налага да пътувам с велосипед от село Ляхово до град Пазарджик, защото нямам друга възможност за придвижване“, разказва той.
Зад тези няколко изречения стои ежедневие, в което всяко излизане от дома е съпроводено с тревога.
„Всеки ден тръгвам с притеснение и се питам дали ще се прибера жив и здрав при детето си, дали ще успея да му занеса храна и да го прегърна отново.“
По думите му автомобилите по маршрута се движат с висока скорост, което прави пътуването с велосипед опасно. Въпреки притесненията си той продължава да изминава този път всеки ден, защото няма друга възможност за придвижване.
„За някои хора велосипедът е удоволствие и спорт, но за мен той е необходимост. С него ходя на работа, пазарувам и върша ежедневните си задължения. Не карам колело по избор, а защото животът ме е поставил в такова положение.“
Затова и предложението му е конкретно. Той призовава местната власт да потърси европейско финансиране и да разработи проект за велосипедна връзка между Пазарджик и околните населени места.
В коментарите под публикацията се появява и конкретно обещание за велоалея между Пазарджик и Мокрище. Потребител заявява, че лично се е заел с реализирането ѝ и остават само „дребни доуточнения“. Впоследствие уточнява, че разчита на собствени средства и контакти, а не на обещания от институциите.
Други жители дават пример със съществуващата велоалея към Ивайло. Според една от коментиращите трасето е добре изградено, но се използва рядко, а на места вече е покрито с листа и пръст. Тя обръща внимание и на електрическите триколки, които все по-често се движат по пътищата и също трябва да бъдат взети предвид при планирането на подобна инфраструктура.
Някои съветват бащата да внесе официално искане в общината, за да получи писмен отговор. Други му напомнят за необходимостта от светлоотразителна жилетка, каска и светлини на велосипеда.
В обръщението си мъжът не обвинява конкретен шофьор и не описва отделен инцидент. Той разказва как изглежда всекидневното придвижване за човек, който няма друг транспорт и трябва да стигне до града, независимо от условията.
А последните му думи са отправени към хората, от които зависи дали това пътуване някога ще стане по-безопасно.
„Не искаме лукс, не искаме невъзможното. Искаме само да се придвижваме безопасно и да се прибираме живи при семействата си.“
„Моля Ви, чуйте гласа на обикновените хора от малките села. И ние заслужаваме безопасен път към града и обратно към дома.“
А накрая оставя подпис, който казва повече от всяко име: „Един баща, който просто иска да се прибира жив при детето си.“
Изображението е илюстративно
Андрей К.
20 minutes before
България можеше да е като Швейцария, опъната по конец и уредена от край до край. Ей колко хора сме, 6-7 милиона, по малко от Париж, от Берлин, от Лондон, два-три пъти по малко от населението на Истанбул... Само че нямаме инициатива, алчни сме и не си помагаме. Не разбираме че нещастието на съседа е нещастие и за нас...
Коментирай