Малко известен факт в българското общество е, че при първия от трите фалита на тоталитарното управление на Българската комунистическа партия (БКП) през 1960 г. тогавашният партиен лидер, тайно от партията, правителството и народа продава златния резерв от 20,1 тона на СССР, за да погаси част от кредитите, предоставени му от Москва.
През 1963 г. първият секретар на БКП и министър-председател (от 1962 г.) Тодор Живков предлага на закрито заседание на Централния комитет на партията България да се „слее” със Съветския съюз. Предложението е отказ от държавен суверенитет и на практика е национално предателство, тъй като превръща страната в 16-та република на СССР. Истинският мотив на Живков не е идеологически, а далеч по-тривиален. По това време той вече е разбрал, че без постоянна съветска помощ не може да управлява и да запази властта си.
Тодор Живков вече е научил този урок през 1960 г., когато само четири години, след утвърждаването му като първи секретар на БКП, управлението му докарва страната до неплатежоспособност и невъзможност да връща валутните кредити на Москва. Единственото, което тогава го спасява е златният резерв на България, който той тайно и еднолично харизва на Кремъл, връщайки част от дълговете, натрупани от управлението му.
Златото изобщо не е върнато от Москва, както Живков твърди, а е предоставено еднолично от него на СССР, като единствена възможност на комунистическото управление в България да погаси част от дълговете си към Съветския съюз.
Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление, Живков довежда страната до неплатежоспособност. За да прикрие негативните тенденции в икономическото развитие, управлението не дава гласност на задлъжнялостта. Всички документи, свързани с валутния баланс, финансовото обезпечаване на кредитите и платежоспособността на страната, носят грифове „Строго поверително” и са известни единствено на малцина в партийното и държавното ръководство. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт
Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. председателят на БНБ Кирил Несторов информира, че въпреки срещите с ръководителите на държавните банки на Чехословакия, Полша, ГДР и Унгария не е успял да получи спасителни кредити освен 10 млн. долара, които към април 1960 г. вече са били изразходвани.
БНБ прави и усилия да получи 2 млн. долара от банки от ФРГ, но за кратък срок от три месеца. „Други финансови кредити от капиталистически банки не се очертават”, заключава председателят на БНБ. Той подчертава, че партийното ръководство трябва да предприеме сериозни мерки за генерално разрешение на въпроса за държавните плащания във валута.
Преди да се стигне до тайната сделка със златния резерв Живков прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочване на издължаването на старите кредити и получаване на нови.
В архивите по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа на БКП е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов. В него се посочват факти за кризисното финансово състояние, които старателно са крити от българското общество.
Задълженията са следните:
– 60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
– 20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
– 18 млн. долара към западногермански банки;
– 6 млн. долара към италиански банки;
– 25 млн. долара фирмени кредити.
Живков и Антон Югов, по това време министър-председател, допълват унизителната ситуация с признанието, че си дават пълна сметка за сериозността на положението на плащанията, възникнало не само в резултат на обективни причини, а и поради обществена слабост на търговията.
Първият секретар на БКП и премиерът капитулират, като посочват, че въпреки взетите мерки „ние обаче не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”
След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг, Живков изпада в безизходица. Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете.
Как обаче е било възможно Тодор Живков да продаде на Съветския съюз български златен резерв в размер на 23 тона, без никой да разбере нищо?
Българският златен резерв отива на съхранение в „Госбанк“ – Москва.
Архивните документи обаче показват, че Живков е бил улеснен в случая. Няколко месеца преди златният резерв да бъде изтъргуван за погасяване на фалиралото Живково управление, благородният метал е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето му в СССР започва още през септември 1958 г. Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в „Госбанк“ – Държавната банка на СССР.
Като претекст се използва становище на МВР, че сградата на БНБ не е в състояние да издържи на „пряко попадение на фугасна бомба и на ударна вълна от атомен взрив”. Това налага строеж на запасен трезор. Златото е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959. Там представители на БНБ го предават на комисия от „Госбанк“.
В Москва то е претеглено в присъствието на български представители и е констатирано, че тежестта му е 20 153 479.84 грама. За извършената операция председателят на БНБ – по това време Вела Луканова, леля на Андрей Луканов – информира правителството с поверително писмо. Само 10 месеца по-късно, през април 1960 г., Кирил Несторов, заменил Луканова на председателския пост в БНБ, прави предложението до Живков депозираното вече злато да бъде продадено за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки.
Именно за да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка до продажбата на златния резерв.
Поведението на Тодор Живков пред следствието през 1991 г. е показателно в опита да прикрие пазената три десетилетия тайна. Като се има предвид, че той се слави с изключително точна памет, първоначално заявява пред прокурора следното невярно твърдение: „За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо.” След като са му цитирани редица оцелели документи и свидетелски показания на банкери от ръководството на БНБ през 60-те години на ХХ век, той е принуден да признае, че е имал тежки аргументи, за да се съгласи златото да бъде продадено.
Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк в Москва Александър Коровушкин. Още същия ден председателят на съветската държавна банка е дал съгласието си да осъществи покупката. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон, при което е намаляло с 14 кг.
Ценният метал, възлизащ на 20.1 тона, е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на Живковото управление към Москва.
Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато той вече заема и поста министър-председател. Тогава БНБ е изготвила формален доклад до Живков, с който е предложила на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ, обяснимо защо.
Така едноличното решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред. Следите на тази унизителна „сделка“, прикрита от първия секретар на партията, обаче не са заличени изцяло. В архивите е останала паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., в която се посочва, че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител.
Източник: Уикенд
