Опасна игра играят децата из страната – алармират психолозите. Играта била забелязана първо в Ловеч, а след това и по други места. Играели я съвсем малки дечица, при това – не само палави и склонни към буйства момченца, а също и кротки, дългоплитчести момиченца.
Спотаявали се между колите, спрени на тротоара, а след това – когато видели, че приближава кола по улицата – изскачали пред нея и започвали предизвикателно да се смеят.
Замислих се: Имало ли е времена, в които децата не са играели такава игра?
И естествено си отговорих най-глуповато: когато не е имало коли.
Но тогава, отговорих си сам на отговора си, вероятно дечицата са изскачали така нахално и така нагло са се смеели пред конски и волски впрягове, пред каляски и файтони, пред талиги и дилижанси.
Защо? Всеки знае, защото всеки е бил дете.
Детето научава какво е смърт, това го уплашва (естествено, то научава толкова по въпроса „какво е смърт” колкото и възрастния – тоест – почти нищо (та кой ли човек знае нещо по тоя въпрос?!). И научавайки тая неприятна вест – че всички накрая умираме – решава да се разбунтува. Кой не е правил това?
И кой е най-естествения бунт? Естествено – бунтът чрез смях!
Кой в детството си не е играл на страшни игри? Кой не е играл примерно на „око на мъртвец”? При която игра в тъмната стая някой ти поставя обелено гроздово зърно в шепата, а ти трябва да познаеш какво е това, и когато, ужасен, не познаеш за няколко секунди, той ти казва: око на мъртвец...
Но тук нека погледнем върху няколко неща, съвсем практически и извън теорията на Световната история на детските игри.
Нека обърна внимание върху някои дребни детайли, които отличават едновремешните от днешните опасни игри.
Първо – казва се: „Децата се спотайвали между колите, спрени по тротоарите...”
Би ли могло да се играе такава игра примерно през 1978-ма година? Естествено, че не.
Тук някой малко по-прозорлив читател ще ме уличи в носталгия по социиализма. Но у мен я има толкова, колкото има живот на луната. Просто тогава нямаше толкова коли – ще отговоря сам на въпроса си – но и да имаше – никой не би позволил да се качват по тротоарите.
Тук една вметка: при мащабно изследване на причините за повишаване честотата на детските депресии е открито, че на едно от най-предните места е причината: Липса на места за игра. И така – от 70-те досега детските депресии са се удвоили, а (колкото и ужасно да звучи) детските самоубийства, при деца под 12, са се утроили.
Преди се играеше по ливади и крайблокови поляни. Там се въдеха дори смокове и невестулки, децата (ние!) наблюдаваха гущерите и се учеха на екология на терен.
После поляните изчезнаха, децата бяха вкарани вкъщи, в ръцете им беше набутан таблет, а властите забраниха дете да излиза без придружител по-далеч от сто метра.
И параноята завладя детския свят.
Преди тротоарите бяха разчертани повсеместно. Кой не помни тия геометрични разчертавания, красиви и абстрактни като картини на Пийт Мондриан? Навсякъде се играе на Дама, пък и на къде-къде по-сложни игри! Скок-подскок – децата пречат на минувачите, но минувачите не се сърдят кой знае колко, само заради принципа изръмжават: Малкия, по-внимателно с тая Дама, моля!
Сега тротоарите изчезнаха, тоест – не изчезнаха, а се превърнаха в паркинги. Няма човек, уважаващ себе си, който да не е купил кола и на жена си, и на порасналите си деца, и на порасналите си котки. За жената – ауди, за котката – малко рено.
Тук някой по-острочувствителен ще рече, че разграничавам човек и жена, което е страховито политически некоректно. Как така „човек” ще купи кола на „жена си”? А аз ще се изсмея и ще кажа: Това, че нещо се прикрива не го прави по-малко „нещо”. Хората имат нагласи на притежатели - спрямо вещите и спрямо другите хора...Притежават се един над другиго. И това, че не го декларират открито, не ги прави по-малко примитивни. Средновековието си тлее у нас.
Но въпросът е, че и децата вече имат коли, и другите, по-малките деца няма къде да играят, защото съвсем малко по-големите от тях вече ходят на училище не с колело балканче, а с беемве на старо!
За простия (зловредно простия) човек притежаването на кола е начин да заяви своето изстрадано и заслужено благоденствие. Децата ти да имат по една-две коли - това е доказателство, че живееш „прилично” (даже се казва „нормално”), но също доказателство и за това, че си се трудил съвестно.
И докато едните деца карат своите беемвета на старо към лекциите си по агробиохимия, другите – по-малките им братчета и сестричета – изскачат иззад спрелите беемвета на старо, принадлежащи на други батковци и каки – и се смеят нахално.
Това е положението: Няма къде да се играе, ние искаме да играем и да имаме простор и свобода...но нашите майки и татковци от своя страна също искат да имат простор и свобода...
...а сегашните простор и свобода на консуматорите се наричат: „Да мога да си купя Всичко, та да се чувствам нормален, бял човек!”
Доста зловеща картина, нали така?
Антиекологична картина на един нравствен упадък, причинен от комбинация от лакомия и липса на далновидност.
Да построим хотели на детските площадки, да построим паркинки на игрищата за народна топка, да построим молове на игрищата за игра на фунийки, да изградим спа центрове на игрищата за игра на чилик, (пфу то пък вече никой не играе на чилик!), да построим детски центрове върху игрищата за Детски игра На Воля.
(Апропо – да ловиш гущери и да мечтаеш за сини потайни морета с пирати в Детски Център е все едно да летиш в космоса с булдозер. Волните игри изчезват там, където започва Бизнесът с игрите)
А казват изследователите, че липсата на места за волни игри довели до двойно нарастване на депресиите при децата.
Дали изскачането на улицата със смях, пред колите, не е всъщност симптом, малко парадоксален, но точно заради това – зловещ – на детската депресия?
Престанете да ни крадете волното детство – крещи тоя симптом. Не искаме да излизаме с придружител като затворници - крещи тоя симптом. Не искаме да ни водят в детски центрове и администрирани и сковаващи като египетски катакомби институции за детски игри и забавления – като някакви малки роботи! Искаме да дразним възрастните, да нарушаваме правилата, да играем – което ще рече – да сме свободни! Пък ако ще – и като рискуваме живота си.
Така крясва тоя симптом на детската депресия. Който, според мен, се нарича: симптом на Липса на Волно Детство.
Някой ще каже: Не може да се лишим от придобивките на цивилизацията сега...заради едните детски игри!
А аз ще му отговоря: А в Нидерландия...В стократно по-цивилизованата, умна, богата Нидерландия... 70 процента от хората се придвижват Само с велосипеди.
Точка.
https://offnews.bg
