Има една стара поговорка: „След дъжд качулка.“ В „Елените“ обаче държавата се появи с нещо още по-българско: след потопа донесе папките. Отново само папки за вписване и протоколно отразяване.
На 3 октомври 2025 г. четирима души загинаха при наводнението във ваканционно селище „Елените“. Водата разруши инфраструктура, помете автомобили и нанесе огромни материални щети.
Днес, почти година по-късно, въпросът вече не е само защо небето е изсипало толкова вода.
Въпросът е какво хората са построили върху пътя на тази вода, кой го е разрешил, кой го е видял, кой е трябвало да го спре и защо това не се е случило навреме.
Защото природата може да бъде бедствие.
Но незаконното строителство не е природно явление.
РЕКАТА НЕ Е ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ. ТЯ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕБРOЕНА НА „НАШИ“ И „ВАШИ“
Именно тук започва големият скандал.
След бедствието институциите започнаха проверки. Прокуратурата образува досъдебни производства, а полицията иззе документи от Община Несебър, РДНСК и РИОСВ.
ДНСК впоследствие предприе процедури за премахване на незаконни строежи, свързани с корекцията на речното корито и други обекти в района.
И тук човек неизбежно си задава един съвсем прост въпрос: А преди водата да дойде, къде бяха всички тези институции?
Защото незаконният строеж има един неприятен недостатък: обикновено не изниква за една нощ. Не пада от небето. Не се материализира като НЛО. Някой го проектира. Някой го одобрява. Някой го съгласува. Някой го строи. Някой го контролира. Някой го приема. Някой го вижда. И понякога, което е най-интересното, никой не вижда нищо. До момента, в който четирима души умират. Тогава изведнъж всички проглеждат.
„НЕГРЕСКО“, „АСТОРИЯ“, РЕКАТА И АКВАПАРКЪТ: КОГАТО ДОКУМЕНТИТЕ ЗАПОЧНАТ ДА ГОВОРЯТ
Именно затова общественият натиск, за който настояват Кръстьо Пеев и други общественици от Несебър, не бива да бъде свеждан до поредния местен политически скандал. Те задават въпроси за цялата институционална верига. И въпросите са напълно резонни: Кой е разрешил? Кой е контролирал? Кой е знаел? Кой е трябвало да знае? Кой е подписвал? Кой е бездействал? И защо държавата започна да проявява институционален интерес едва след като четири човешки живота вече бяха изгубени? Това са въпроси, на които не може да се отговори с любимата административна мантра: „Това не е в нашите правомощия.“ В България тази фраза отдавна има статута на национален химн на безотговорността.
Всеки има правомощия, докато трябва да получи заслугата. Всеки няма правомощия, когато трябва да понесе отговорността.
АСТОРИЯ: КОЙ Е ПУСНАЛ ХОРА ДА ЖИВЕЯТ В СГРАДА, ЧИЯТО ЗАКОННОСТ СЕ ПРОВЕРЯВА?
През май 2026 г. МРРБ и ДНСК обявиха нова проверка относно законността на комплекс „Астория“ в „Елените“. Това само по себе си е достатъчно, за да бъде зададен въпросът: Как изобщо се стигна дотук? Защото гражданинът има право да очаква, че когато купува или обитава имот, държавата вече е свършила своята работа. Не че след бедствие ще започне да установява дали сградата има необходимите документи. Не че години по-късно ще се появят проверки, констативни протоколи и административни процедури. Държавният контрол не би трябвало да бъде пожарна команда на хартия. Контролът има смисъл преди трагедията. След трагедията той вече е и въпрос на отговорност.
И СЕГА СТИГАМЕ ДО КМЕТА
Тук трябва да се внимава особено.
Защото срещу Николай Димитров през годините са отправяни множество политически и обществени обвинения, а през 2019 г. той действително беше задържан и обвинен във връзка с разследване за купуване на гласове. По-късно съдебните дела срещу него приключиха в негова полза, а през 2025–2026 г. съдилища присъдиха обезщетение за незаконното наказателно преследване. Това е факт. И точно поради него трябва да се прави разлика между: „срещу него е имало обвинение“ и „той е извършил престъпление“.
Първото е установима част от публичната история. Второто изисква доказване и съдебно решение. Затова и общественият въпрос към Николай Димитров не трябва да бъде театралното: „Кога ще го вкарат в затвора?“ А далеч по-опасният за всяка власт: „Кой конкретно носи отговорност за всяко конкретно нарушение и какво направихте, за да бъде установена тази отговорност?“ Това е въпрос, от който няма как да се избяга с партийна декларация.
НЕСЕБЪР ОБЩИНА ЛИ Е, ИЛИ МЕСТНА МОНАРХИЯ С ГЕРБ?
Години наред около управлението на Несебър се трупат обществени спорове, обвинения и политически конфликти. Но когато се говори за „феодална държава“, „узурпатор“, „шайка престъпници“ и други тежки квалификации, това трябва да остане ясно обозначено като позиция на конкретни граждани, политически опоненти или общественици, а не като установен факт. Защото журналистиката не трябва да замества съда.
Тя трябва да го накара да си свърши работата. И точно тук е голямата ирония. В демократична държава кметът не е феодал. Общината не е частно владение. Общинският съвет не е декоративен орнамент. Гражданите не са крепостни селяни, които чакат разрешение да зададат въпрос. А законът не е меню, от което местната власт избира само онова, което ѝ харесва.
„ЕДНОЛИЧНОТО УПРАВЛЕНИЕ“ И МИТЪТ ЗА НЕЗАМЕНИМИЯ КМЕТ
Публичните документи на Общинския съвет показват, че и през 2026 г. Николай Димитров продължава да изпълнява функциите си като кмет и да внася докладни записки по различни въпроси от управлението на общината. Това е нормално в институционален смисъл. Но точно затова и отговорността трябва да бъде институционална. Не персонален култ. Не политическа омраза. Не „нашият човек срещу вашите хора“. А документи. Подписи. Дати. Разрешения. Проверки. Констатации. Решения. Бездействия. И накрая, ако има законови основания: санкции и наказателна отговорност.
Защото когато държавата има документи, но няма виновни, гражданинът започва да се пита дали документите не са просто литературен жанр.
„КОЙ ГО ПАЗИ?“ Е ВЪПРОС, А НЕ ПРИСЪДА
В обществото се задава и друг въпрос: „Кой пази Николай Димитров?“ Това е политически и обществено разбираем въпрос. Но журналистическият въпрос трябва да бъде още по-конкретен: Има ли конкретни институционални действия, които са били прекратени, забавени или отказани по отношение на нарушения в община Несебър, и ако да, защо? Ето това вече може да се проверява. Кой прокурор е получил сигнал? Кога? Какво е направено? Какво не е направено? Кой административен орган е бил сезиран? Какъв акт е издал? Обжалван ли е? Кой съд го е разгледал? Какво е решил? Кой е подписал? Колко време е отнело? Това е разследването. Не легендата за „покровителя“. Не слухът за „чадъра“. Не кварталната мълва. Документът.
ДЪРЖАВАТА СЪЩО ИМА ЕДИН НЕУДОБЕН ВЪПРОС КЪМ СЕБЕ СИ
И тук вече стигаме до София. През май 2026 г. Румен Радев беше избран от Народното събрание за министър-председател и оглави редовно правителство. Следователно въпросът към изпълнителната власт е съвсем конкретен: Как държавата ще гарантира, че проверките в „Елените“ няма да приключат с още една папка, още няколко административни акта и още една пресконференция? Защото хората не се нуждаят от институционален театър. Нуждаят се от отговори. И ако има виновни длъжностни лица, те трябва да бъдат установени по законов ред. Ако няма достатъчно доказателства за престъпление, това също трябва да бъде ясно казано. Но вече не може да има удобното българско състояние: „Никой не знае.“ При положение че институциите разполагат с документи.
ЧЕТИРИ ЖИВОТА НЕ СА „АДМИНИСТРАТИВНА ПРЕПИСКА“
Най-страшното в тази история не е само незаконното строителство. Не е само бетонът. Не е само реката. Не е само аквапаркът. Най-страшното е възможността след време всичко това да бъде превърнато в чиновническа археология: „Имало нарушение.“ „Направена е проверка.“ „Издадена е заповед.“ „Има обжалване.“ „Производството продължава.“ „Очаква се решение.“ „Компетентният орган ще се произнесе.“ И така, докато паметта на обществото се умори. Само че четирите човешки живота не са административен срок. Не са входящ номер. Не са папка. Не са приложение към протокол. И не могат да бъдат погребани под тонове чиновническа хартия.
РЕКАТА ПОМНИ
Има една стара поговорка: „Водата камък дълбае.“ В „Елените“ водата направи нещо друго. Тя разкри това, което бетонът, документите и институционалното мълчание са прикривали с години. Реката не чете разрешения за строеж. Не признава политически чадъри. Не познава партийни назначения. Не уважава административни печати. И когато човек построи стена върху пътя ѝ, природата рано или късно изпраща фактурата. Само че в „Елените“ фактурата беше платена с човешки животи.
ВЪПРОСИТЕ ОСТАВАТ
Кръстьо Пеев и общественици от Несебър питат. Питаме и ние. Кой разреши? Кой съгласува? Кой контролира? Кой подписа? Кой видя? Кой не видя? Кой е бил длъжен да види? Кой е трябвало да спре незаконното строителство? Защо не го е направил? Кога прокуратурата ще даде публична информация докъде са стигнали разследванията за смъртта на четиримата? Има ли данни за престъпления по служба и кой ги проверява? Проверява ли някой проверяващите? И най-важното: Кога ще има конкретни отговори?
Не отговори за пред телевизионните камери. Не „ще бъде извършена проверка“. Не „компетентният орган ще се произнесе“. А отговори с имена, документи, действия и решения. Защото „гарван гарвану око не вади“ е поговорка. Но държавата не е гарваново ято. Поне не би трябвало да бъде.
А НЕСЕБЪР?
Несебър не е частна собственост. Не е феодално владение. Не е политически замък, в който гражданите са статисти, а администрацията е прислуга. Това е община в Република България. И ако някой държавен или общински служител е нарушил закона, има процедури. Ако някой е бездействал, има отговорност. Ако някой е прикривал нарушение, това също подлежи на проверка. Ако няма доказателства, обществото трябва да го чуе. Ако има доказателства, обществото трябва да види действия. Толкова е просто. И именно защото е толкова просто, България очевидно успява да го направи невероятно сложно.
НЕ СМЕ ЗАБРАВИЛИ „ЕЛЕНИТЕ“
Четирима души загинаха. След тях останаха семейства, разбити животи и един въпрос, който не може да бъде удавен във вода: КОЙ НОСИ ОТГОВОРНОСТ? Ние не твърдим кой е виновен. Това е работа на разследването и съда. Но настояваме виновният, ако бъде установен по законов ред, да бъде назован. Не защото обществото има нужда от жертвено агне. А защото има нужда от справедливост. И защото ако незаконното строителство върху пътя на една река може да съществува с години, докато четирима души не платят цената с живота си, тогава проблемът не е само в един бетонен блок.
Проблемът е в държавата, която е позволила бетонът да стане по-силен от закона. А това вече не е история само за „Елените“. Това е тест за България. И този тест още не е приключил. Реката помни. Документите помнят. Смъртта помни. Редно е институциите най-сетне да започнат да помнят.
