Радваме се на преходни неща. На спортни успехи. На трапези. И забравяме какво се случва около нас, с Родината ни. Днес минах през едно забравено от Бог и държава село Стикъл. Центърът е едно по-широко място сред рушащите се къщи. Има много хубав паметник на падналите герои в Балканските войни от селото. Броят им е по-голям от жителите му в момента. Питам белокос дядо, облечен много прилично и седнал пред къщата си какво има в селото. Погледът му беше тъжен, вече хора не останали. А природата наоколо е толкова красива, въздухът чист, там, където има нещо засято, е отрупано с плод. А хора няма. Само паметник на героите, проляли кръвта си, за да може и това село да бъде свободно. А ние - българите, го унищожаваме, както унищожаваме цялата си Родина с безхаберието си.
Който иска да разбере България, трябва да попътува из Родопите. Не по лъскавите спа хотели /то баба ви все на спа си е топила задните частии/, не по популярните дестинации, а там - по прашните забравени пътища, където има срутени къщи, много кози и крави и хора, които като ги питаш как се живее там, просълзяват се и казват, че никой не е останал. Че децата са далеч. Къщите се рушат. Селото си отива. А наоколо е такава красота....
Елена Гунчева-Гривова
