Най-трудно е човек на себе си да прости, че не е простил на другите и на себе си!
Все по-често имам един трик, така да го наречем, отстранявам се и почвам да наблюдавам света и аз в него от птичи поглед. Някога това ме натъжаваше, виждах пълното безсмислие и суета на съществуването ми/ни - някакви кратковременни, шумни и пакостливи мравки тичат по Земята.
От няколко години все по-ясно виждам друго - участието ми в моя филм, т.нар. "мой живот", в който ту съм главен персонаж, ту епизодик и масовка, но пък с точно определен жанр, който май ми носи облекчение - пародията. Нека обърна внимание, че в пародията също се съдържа целия трагизъм на човешкото съществувание, тя, пародията не е просто насмешка, тя идва от дълбините на човешкото негодувание, пише Исак Паси в "Смешното", тя е отвъд, тя е въпреки. В "моят филм" аз съм едновременно пародираното и пародиращият - така животът ми се превръща в неизменна игра, която е много изкушаваща, признавам. Но по правило пародията изисква винаги да се сравни с нещо, най-често с горе и долу, с възвишено и низко. И аз така - ту приемах героически живота си, нали обърквахме възпитаните в нас големите очаквания с нарцистична самооценка, ту разбирах, че той, животът, най-често се търкаля неопределен и най-често в низкото поради самовлюбеност, и поради щетите от болестта на времето тръгнала от Романтизма, че сме призвани за велики дела и значимост, които винаги ни опират до ръба на нищото и глупостта.
Когато открих моят жанр пародията, си отдъхнах и започнах да наблюдавам и живот, и себе си в него с този, ще кажете невзискателен ключ - аз като пародия, света като пародия.
И тогава изборът е съвсем прост и единствен, поне според мен - до колко мога да удържа в глупостта си, никой не е лишен от нея, да не съм жестока към другите, да не се заигравам като демиуирг в скуката и да размахвам иронична диригентска палка уж подреждайки по-още по-смешен начин "моя филм", а после неизменно да се презирам, че в апатията от неизбежността на живота, съм се затъркаля в низкото, полакомила съм се и съм прекалила.
И тогава се сещам, че в пародията се съдържа нашето отвращение, нашата критика и нарцистичен, но и вдъхновяващ водещ импулс, че светът може да бъде и по-съвършен. И ето точно тук аз винаги осъзнавам, че съм не пародиращият, а пародираният в онази игра, която ви описах по-горе, онзи шут, който си въобразява, че шепти в ухото на Краля и сам той е Крал на другите.
Защо пиша всичко това? За да си почина от мислите като ги изхвърля тук, написани мислите тежат по-малко!
Някой ще каже, че може и просто с едно изречение - може, може и с пълно мълчание!
Относно прошката - аз нямам какво да прощавам, наистина, някак винаги намирам разбиране към човешката глупост, та даже и жестокост, хем винаги ми отекват думите на Бланш, че едно не може да се прости - преднамерената жестокост. Хм, май и това мога, дано да не е от апатията и от височината на птичия поглед, където на човек свят му се завива.
Нека аз бъда простена, ако аз съм преминала поносимото!
Гергана Пирозова
