През февруари 1950 година писателят хуморист и карикатурист Чудомир изпраща писмо до колегата си, белетриста Светослав Минков. В него той споделя, че го критикуват много общественици – не само от родния му Казанлък, но и от Съюза на българските писатели, затова, че не се приобщава към социалистическия начин на живот.
Хумористът подчертава, че полага усилия, но не му се удава да вникне в някои безсмислени текстове.
Той иронизира и призива: „Да се борим за вечен мир“. „Как да се борим и къде?“ – пита Чудомир. От местната комунистическа дружинка му се карат, че другарува с хора, които не са членове на БКП. „Вярно е – признава писателят, - че другарите от нашата компания не са всички партийци. Причината обаче може да ти послужи за един хубав хумористичен разказ, въпреки че съм използвал сюжета. Жена ми страда от манията, че е болна от 43 неизлечими болести.
Три пъти на ден си мери кръвното налягане, непрестанно пие валериан. И така, аз дружа с лекари. Първият е училищният лекар Ив. Андреев, мой съученик. Жена му е зъболекарка и братовчедка на моята. Вторият е Ал. Паранжилов, близък познат на Ап. Жендов - жена му също е лекарка. Третият е Р. Биджерано – виден партиец. Жена му случайно не е лекарка, но знае да измерва кръвно налягане и да утешава. Четвъртият от нашата компания е Буко Давидов, активен партиец, хубаво пие и декламира. И най-сетне околийският архитект Джелепов, който има най-хубавото вино. Жена му е аптекарка. Съпругата му – художничката Мара Нонова, също се отдалечава от него. Освен, че познава всички тия 43 болести, но има и скрити специалитети за тях.“
Не само пред Светослав Минков, но и пред други свои приятели от София Чудомир, или Димитър Чорбаджийски, е принуден да декларира: „Абсолютно невярно е, че съм пущал сред хората вицове против властта. Моите шеги съм пущал публично в заседанията на общинския и Околийския народен съвет или в други заседания и те са били насочени само към липсата на чувство за естетика, чистота и хигиена у българина... Това е. Всичко друго е дебела лъжа и провокация.“
Веднъж белетристът Орлин Василев му поръчва да напише репортаж за селата Осетеново и Дъбово край Казанлък. Димитър Чорбаджийски се чуди какво задължително да сложи в материала си за в. „Литературен фронт“, официоз на Съюза на българските писатели. Затова той се обръща с въпрос към Василев: „Много ще те моля, да ми драснеш ония неща, които трябва да бъдат застъпени в един репортаж.“ По това време Орлин, виден функционер на БКП ръководи държавното радио, по-късно Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и участва активно в установяването на тоталитарния режим в страната. Вероятно Василев обяснява на големия хуморист над какво да наблегне в дописката си.
През 1950 г. Чудомир е на 60 години. Зад гърба му е работата му като учител в Казанлък, неговата специализация по рисуване в Париж, неуморният му труд като председател на читалище „Искра“ и като директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. От 1938 г. Чорбаджийски е член на Върховния читалищен съвет, а през 1959 г. го правят народен представител. Малко преди да си отиде от този свят през 1967 г., получава званието Народен деятел на културата. Освен като писател, автор на къси хумористични разкази, Чудомир се изявява и като художник. Той е автор на над 1000 рисунки и акварели.
В ранните си години се занимава с рисуването карикатури за столичните вестници и списания. След края на Първата световна война, когато Димитър или Митьо, както го наричат най-близките му, се установява в Казанлък, той прави своята първа самостоятелна изложба.
Във всекидневника „Зора“ на Данаил Крапчев, към който работи в продължение на 30 години, са публикувани множество негови рисунки на политическа и социална тематика. Най-известните си произведения в изобразителното изкуство той създава през последните години от живота си. Серията е наречена „Нашенци“ и включва предимно негови акварели, но също и други картини. Изявява се и като краевед като има съществен принос за развитието на музейното и читалищното дело.
Чудомир е един от основателите на вестник „Казанлъшка искра“. Автор е на хумористичните книги: „Не съм от тях“, „Нашенци“, „Аламинут“, „Кой както я нареди“ и „Консул на Голо бърдо“. Чорбаджийски нарича себе си „въобщественик“, в смисъл че е принуден да се занимава с много неща.
В къщата му няма спокойствие, тъй като хората от Казанлък и съседните села непрекъснато го търсят по различни проблеми. Често хумористът помага на приятеля си художника Константин Щъркелов или с пари, или с храна и съвети. На 3 ноември 1950 г., Чудомир се изповядва пред Маестрото, че най-накрая всичко му е омръзнало.
Той нарича себе си „негоден за нищо музеен екземпляр“, който е посърнал и остарял. „Чувствам се също много потиснат, изморен и… излишен. От 5-6 месеца съм подал документите си за пенсия, но все още нищо няма. Нямам и достатъчно години (не ми признават работата във в. „Зора“) и ще получавам към 7000-8000 лв. пенсия (днешни
пари 70-80 лв..), но не ща повече да чиновничествувам, защото ме обърнаха на „момиче за всичко“.
Щом ме пенсионират, ще избягам и ще се скрия в село при сестрите си и ще се помъча да си довърша „Мама“... И двамата не сме щастливи. Въпреки моето привидно примирение, аз страдам много...Сонце сходит и заходит, Кочоедо, а в тюрмето ни е тъмно, тъмно като в катраница и нито месец свети, ни ясна звездица. Само куче лае у полето, та си глава кине и сякаш никога няма да престане това проклето куче“.
Отчаян от обществото, в което живее, Чудомир не иска да се прибере и в дома си. Там според него не е никак весело и спокойно не само за работа, но и за живот. Отношенията му с неговата съпруга художничката Мара Нонова са обтегнати. Тя има манията, че картините й са съвършени и се сърди жестоко на мъжа си, че не й урежда изложба в София. Митьо е притеснен, той подробно й разкрива недостатъците в нейните платна, но тя вярва в своята безпогрешност. „Жена ми – пише Чудомир до Щъркелов – се гърчи от болките на непостигнати желания и погубени мечти. Не стига това, ами и старост отгоре, атериосклероза, виене на свят…“ Мара рисува на тавана на тяхната къща, където е направила свое ателие, а Чорбаджийски е долу, в своя кабинет. Хумористът счита, че да остане в дома си, в който няма деца, след пенсиониране, е равно на ад.
Източник: Уикенд
