На 12 юли, четвъртък, 1991 г. в сградата на Народното събрание в сравнително тържествена обстановка окончателно е одобрен текстът на четвъртата поред българска Конституция. От тогава са минали 32 години. За някои наши сънародници това е повече от половината им живот, а за други – целият. Много или малко са повече от три десетилетия за един Основен закон? Критиките към Конституцията започват от деня на нейното обнародване и не стихват, като се разгарят с различна интензивност през годините. От 2009 г. на политическата ни сцена се настаниха политици, които нямат нито емоционална, нито интелектуална връзка с Конституцията, затова и днешния ден е просто квадратче в календара за тях, а спазването на правилата – досада.
Първите три национални конституции са приемани в условия на усложнена външнополитическа обстановка, в която България не е имала много полезни ходове. След поредната Руско-турска война, за нас Освободителна, Берлинският договор (юли 1878) определя границите на новосъздаденото Княжество, формата на управление и предопределя развитието ни в следващите десетилетия. Втората българска Конституция е приета след подписан мирен договор в Париж (10 февруари 1947 г., който влиза в сила на 15 септември 1947 г.), съгласно който България остава в съветската сфера на влияние. Това предопределя характера на Конституцията и у нас е установена народна демокрация. Студената война се отразява на конституционното ни развитие и третата българска Конституция (1971) затвърждава модела на управление, наложен в Източния блок.
„Дворцовият преврат“ от ноември 89-та година отвори възможността за търсене на нов конституционен модел. Така за пръв път българският народ има възможност да избере своя път на развитие. По-скоро инстинктивно, отколкото като целенасочен избор, започват едновременно два прехода – политически и икономически – от еднопартийно управление към парламентарна демокрация и от планова към пазарна икономика. Досега в историята промените са били или само политически, или само икономически. Тази сложна трансформация доведе до сериозна социално-икономическа промяна в българското общество (обедняване, обезлюдяване, миграция, корупция, разграбване на националното богатство), защото силите бяха само на полето на политическия терен.
Усилията в първите няколко години след 1989 г., както до приемането на Конституцията (бяха направени съществени промени в Конституцията от 1971 г. през 1990 г.), така и след това, бяха да бъдат обновени законодателството и системата на държавните и местните органи. Стихийността на промените в икономиката доведе до закриване/заличаване на важни за страната производства. Така 30 години по-късно Конституцията отнася критики за процеси, които не са били в нейното пряко нормативно регулиране. Политическата класа, независимо от нейния цвят, допускаше и допуска вземането на политически решения с икономически и обществени последици за държавата и за българската нация.
Едва през лятото на 2020 г. (когато ГЕРБ предложиха изцяло нов основен закон) българските граждани видяха опора в своята Конституция. От тогава до днес въпросът за промени в конституционния текст е възлов. Както на площада, така и от парламентарната трибуна имаше искания за промяна. Тези искания са относно модела на съдебната власт, с акцент върху прокуратурата, и взаимоотношенията парламент – правителство при доминация на министър-председателя. Фокусът в момента е върху съдебната власт. Бе обявен за един от приоритетите на правителството „Денков-Габриел“ (конституционна и съдебна реформа). Изведен е сред седемте пункта, около които да се създаде механизъм за взаимодействие между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС. Извън политическото говорене, конституционната ревизия е стъпка, която се предприема, когато е ясна посоката на измененията.
Изминалите месеци (предизборна кампания, изказвания на политици в парламента) за пореден път създават усещането, че конституционната уредба е демоде и има спешна необходимост от норми с нова кройка. Сякаш Конституцията изведнъж остаря и промяната става неизбежна, необходима, неотложна. Въпросът, който трябва да бъде зададен в предстоящия конституционен дебат, не е „какво да променим“, а „какво искаме да постигнем“ (резултати, ефективност на органите, повишаване на доверието на гражданите в институциите и др.). Ясно формулираната цел ще предпостави както дали е необходима конституционна ревизия, така и в какъв обем ще бъде. А дотогава ще се позоваваме на нея и ще се дивим, че някой се е оплескал, като не е спазил Конституцията. Както в изминалите повече от три десетилетия.
trud.bg
