Допреди няколко години вероятно никой не е предполагал, че днес тук ще се чува такава глъчка, че в единия ъгъл на манастира ще има люлки и пързалки за децата, в другия – птици: пауни, гълъби, кокошки, в третия – църковни камбани, че толкова много хора ще идват тук – и местни хора, и туристи. Въпреки огромната си историческа стойност, дълги години всичко тъне в разруха. Стенописите се разлагат под влагата на течащите тавани. Църквата отваря врати за миряните рядко, още по-рядко свещенослужител отслужва молитва. И въпреки това – манастирът оцелява.
След това идва период за възраждане. Днес манастирът действа всеки ден, правят се сватби, кръщенета, различни съвместни дейности за децата заедно с читалището в село Искрец. Кипи живот, усеща се надежда.
Преди шест години архимандрит Януарий (Джангозов) става игумен на манастира, чиято църква е построена още през 10-11. век.
„Можем да разделим храма на две части“, разказва архимандрит Януарий, с когото разговаряме дни преди Възкресение. „Първата част е по-старата. Правени са изследвания, че тази част, заедно с баптистериума, са от 10-11. век. Имаше надпис, който препращаше, че храмът и манастирският комплекс са построени през 1110 година“.
Първата част на храма
„Едната част от храмовата украса, от стенописта – тази в старата част на храма, е от 16-17. век. Притворът е направен през 1845 г., през 19. век и е изписан с възрожденска стенопис, която е много по-късна. Много ценна е стенописта в старата част, от 16-17. век. Предполага се, че авторите са монаси, дошли от Света гора. Освен че храмът е паметник на културата с национално значение, тази стенопис го прави шедьовър на християнското и православно изкуство“, продължава историческият разказ.
Втората част на храма
Искрецкият манастир „Успение Богородично“ се намира на малко над 50 км от София, на 7 км от Своге. За да се стигне до него, се минава през бариерата на Специализирана белодробна болница „Цар Фердинанд І“, с която са в съседство.
„Целият имот на днешната болница е бил на манастира, имало е манастирски сгради“, разказва архимандрит Януарий. „Манастирът го е подарил, дал е имота от 450 дка за построяване на болницата на цар Фердинанд. Това са исторически факти. Благодарение на това дарение, царят, след като прави проучване за климатичните условия, решава, че ще построи белодробна болница, която съществува от 1908 година. Болницата, която лекува тялото, и храмът, манастирът, който лекува душата, са в една симбиоза – както човек е устроен с тяло и душа“.
В последните шест години от рушаща се църква с течащи тавани, манастирът придобива съвършено различен вид:
„Слава Богу, че съумяхме да реализираме една програма към Фонд „Земеделие“, с която направихме много подобрения на манастирския комплекс и в частност храма, баптистериума, фасадите, покривите. Цялата вътрешна част се реставрира. Тези стенописи, за които говорим, са изцяло консервирани и реставрирани“.
Искрецкият манастир „Успение Богородично“ има и планове за още подобрения:
„Дай Боже, в бъдеще, с Божия помощ, ще направим и реставрация на баптистериума, защото той също е стенописан, но е в авариен режим. Дълги години е бил буквално изоставен, вътре е текла много вода. Всъщност целият храм беше в такъв авариен режим. Слава Богу, че съхранихме тези ценни стенописи – има един фриск, който датира от 14. век. Слава Богу, оправихме фасадите, покривите, дворното пространство, стана много приятно място за посещение“.
Според архимандрит Януарий най-важното в процеса на връщане на хората в манастира, е, че се превръща в действително сборище за размисъл и път към вярата и ценностите.
„Най-важното е, че това място стана разпознаваемо от хората. Когато дойдох за първи път и попитах къде е Искрецкият манастир, никой не можеше да ми каже. Никой не знаеше за съществуването му – дори местните. „Тук няма манастир“. И питах: „Как да няма? Аз съм назначен в този манастир„. В крайна сметка се сещаха – казваха „църквата в Санаториума”. В паметта на хората, особено на по-младото поколение, манастир изобщо не съществуваше“, казва той.
„Виждате децата, които тичат, играят. Това са деца, които са кръстени, получават Божията благодат. Хората правят кръщенета тук, сватби. Това е най-положителното – че когато тези деца пораснат, дори и да не са църковни хора, те ще си спомнят и ще кажат на своите деца как едно време са боядисвали яйца в двора на манастира, как са им говорили за история, за вяра. Духовното семе, което посяваме, жънем след известно време“.
„Църквата, като институция, като организъм от вярващи хора, не иска лошото на хората. Тя търси как да пробуди в човека тези заспали положителни качества, на които сме носители. По различни причини в живота, човек понякога се забърква с различни неща. Тогава тези положителни качества остават на заден план. Виждаме например агресията в училище, казваме „децата са лоши“. Не, те живеят в такова общество. Заобикалящата ни действителност е такава, че говорим за войни, за убити деца, за кръв, за страшни неща. Всичко това оказва влияние в душата на всеки един от нас. Ако човек вярва, има възможността по-лесно да преодолее всички тези трудности, които съвремието ни предлага. Той се уповава на Бог и знае, че щом Бог го е допуснал, това е за негово добро. Вярващият човек може да интерпретира всички неща, които се случват в ежедневието ни – дори негативни, отрицателни, да ги насочи в друга светлина – към спасението на човешката душа. Хората сме твърде времени. Важното е да извадим Божия дух, който носим в себе си, да го шлифоваме, да изкараме красивото и положително на преден план“, казва още архимандрит Януарий.
Архимандрит Януарий
Говорим и за Възкресение. Архимандрит Януарий припомня истинската стойност на Великден – Христос, нашият Спасител, идва на света, за да помири света с Бога. А най-голямата радост от Възкресението е общуването с Бога:
„Говорим много колко красив празник е Великден. Но преди да дойде този красив празник и актът на Възкресението, се минава през страстната седмица – седмицата на страданията на Господа Исус Христос. Христос, нашият Спасител, идва на света, за да помири света с Бога. Знаем историята за грехопадението на нашите прадеди Адам и Ева и изгонването им от райското блаженство. Бог, със Своята любов, им обещава, че ще изпрати Спасител на света. Този Спасител е Господ Исус Христос. И Той, без да има някаква вина, понася вината на цялото човечество. Осъден е, поруган е, бичуван е – подложен е на неща, нечовешки за нашето възприятие. Накрая е обречен на позорна смърт – кръстна. След тридневното стоене в гроба, виждаме Възкресението Му. Чрез Възкресението, Той дава на всеки един от нас, който вярваме в Него, надежда за живот, примирен с Бога и надежда за вечен живот. Това е идеята на Възкресението – че спасителната кръв на Голгота отмива греховете. Чрез Възкресението, Господ дава надежда на всички за Възкресение и за общуване по друг начин с Бога. Нека наистина да усетим тази радост от Възкресението – общуването с Бога. Това е най-великото нещо“.
Илияна Маринкова
