Умело и ненатрапчиво се изграждат крайно опасни внушения
Филми като „Змия”, като „Близо” целенасочено протягат пипала към децата
Преди една година, отново през юни, като част от „София прайд филм”, беше прожектиран филмът „Змия”. Специално си направих труда и отидох да го гледам. Дебатите преди, по време и след неговото излъчване са точно повторение на случващите се в момента, но вече касаещи друг филм – „Близо”, отново част от програмата на СПФ.
И точно каквото написах преди година, всичко казано е напълно актуално и сега. Съвсем накратко - както натъртиха и организаторите, както уверяваха и ЛГБТИ активистите, във филма „Змия” нямаше педофилски, нито сексуални сцени, нямаше и явна пропаганда. Но посредством изграждането на образите, умело и ненатрапчиво, се изграждаха крайно опасни внушения, като един от основните акценти беше колко готин е приятелят (?) гей на непълнолетното момче Марио и колко закостенели са родителите на главния герой.
„Змия” спадаше към тежката артилерия на ЛГБТИ пропагандата – деветгодишният Марио е във възрастта, в която е най-податлив на чуждо влияние, има желание да опознава, да се учи, да експериментира. И тогава на сцената се появява шареният, усмихнат, дружелюбен гей Борче. Какво въобще означава „приятелство между деветгодишен и мъж”? Между дете, което тепърва се изгражда емоционално, физически и сексуално, и мъж, това е невъзможно, категорично не в смисъла на думата, който познаваме.
И не, не си представяйте педофила като някакъв мазен, грозен, дебел и противен чичко, о, неее. Той е забавен, кара детето да се чувства обичано, различно, прави различни дребни жестове за него.
И така, една година по-късно стигаме и до „Близо”, филмът, награден с Голямата награда на журито на фестивала в Кан през 2022 г. Ето описанието му, копирано дословно от събитието: "Лео и Реми, двама тринайсетгодишни най-добри приятели, са прекарали всеки момент от лятото си заедно. В края на сезона новата учебна година носи със себе си нов набор от социални проблеми, които поставят на изпитание тяхната интимна, привидно неразрушима връзка. Завладяващият, задъхан визуален стил потапя зрителите във вълнуващия, емоционално несигурен свят на юношеството с покоряваща, опустошителна яснота."
Филмът, между другото, вече е излъчван в България, аз го гледах през април в Театрална зала, Ректорат СУ. Да, в него няма сексуални актове, няма даже целувки, отношенията на пръв поглед са напълно платонични – това е първият пласт обаче. Този, който е най-отгоре и поради тази причина някои от по-несъсредоточените зрители дори не се задълбочават толкова в идеите и целите на филма, а другите, които се опитват да ни уверят, че няма нищо пошло, нищо педофоилско и прочее, пък използват като аргументи именно това. На пръв поглед основната идея е напълно в унисон с възрастта на героите и техните изживявания в тази особена и трудна за някои деца възраст – темата за вината, за срама, самоубийството...
В действителност става дума за деца, едното вероятно с хомосексуални наклонности, което е близко с друго момче. Но постепенно, макар и не напълно осъзнато, Реми явно чувства нещо повече от приятелство, докато Лео се опитва да се дистанцира. Разбира се, внушението е, че Лео прави това под натиска на семейството си, на заобикалящата го среда, под натиска на подмятанията от съучениците и приятелите му. Тоест, иначе не би имало никакъв проблем и е най-естественото нещо две момчета да спят в едно легло, да полагат глави на раменете си, дори неволно да се дистанцират от останалите по начин, по който го правят влюбените, защото са си самодостатъчни. А Реми е жертвата във филма, нараненият, който е и потърпевш заради отдръпването на Лео, но и заради закостенелите разбирания, заради консервативното възпитание, заради обществото, в което живеем. Както беше описано и в един чуждестранен сайт за филми - „На Реми и Лео не е позволено да показват емоциите си, да бъдат нежни един към друг или просто да се наслаждават на компанията си: те трябва да се придържат към специфичен можел за мъжественост, който включва практикуването на чисто мъжествени спортове, харесването на момичета, изразяването на същността им физически, а не емоционално.”
Дали има педофилия във филма? Нека се върна по-нагоре във вече написаното и за „Змия”. Открито – няма, с просто око – няма, за разсеяно гледащ – няма, но се касае за перфидност, умела манипулация с чувствата и възприятията на подрастващите, целяща да им внуши, че няма никакъв проблем да се гушкаш, интимничиш и спиш в едно легло с другарчето си – буквално. Забележете и какво казва самият режисьор Лукас Донт - „Що се отнася до младите мъже, смятам, че всеки път, когато им откажем подобна близост помежду им, или пък правото им на собствена емоционалност, всъщност извършваме акт на насилие срещу тях и тяхното бъдеще чрез този разрез между порядки и чувства. Смятам, че е изключително важно в изкуството да става дума за насилие; за онова насилие, създадено от общество, изтъкано от очаквания, норми и кодове". Млади мъже, отказана близост, разрез между порядки и чувства, общество, изтъкано от очаквания, норми и кодове... как ви звучи?
Защо всъщност е нужно това закодирано пресъздаване на вижданията и светоусещанията на някои хора, на малцинството от хората. Как мислите? Защото ясното, крайно, грубо и цинично демонстриране на собствените им разбирания, съвсем логично, би причинило и яростен отпор. Затова тези хора – ЛГБТИ, педофили, прочее, съвсем предвидливо са се поставили в ролята на жертви, на онеправданите, на неразбраните, на заплашваните, на обижданите, на гонените. Това е удобната поза, привличаща подкрепата на много повече съмишленици, отколкото би била тази на твърдо отстояващия разбиранията си.
Филми като „Змия”, като „Близо”, целенасочено протягат пипала към най-беззащитните и най-лесно манипулирумемите – децата, подрастващите, тиинейджърите, тези с най-деликатната психика. Опитите да се приравнят (от защитниците на подобни филми) тези две заглавия с „Лолита” например, удрят на камък, най-малкото поради една причина – нито романът на Набоков, нито филмът на Лайн са създадени с идеята да се пропагандира определена патология, нито да се прокарват политически и идеологически послания. И не за пръв път на СФП се прожектират подобни заглавия, умело заиграващи се с темата, манипулиращи и изкривявайки тънката линия между педофилия и просто приятелство. Самият факт, че именно ЛГБТИ организациите и апологетите за пореден път скачат да бранят подобни прожекции, е достатъчен, за да разберем за какво всъщност става дума.
Опитите за насаждане на вина сред всички нас, които не приемаме патологиите, са явно демонстрирани в лентата – всички ние, родителите, обществото –пряко или не, сме виновни за самоубийството на Реми. Това е и акцентът в останалата част от филма – Лео се чувства виновен и страда, защото не е устоял на натиска на „лошото хомофобско” общество. Крайно и цинично внушение, което се насажда сред децата, опитвайки се да им внуши, че хомосексуалността е най-естественото и хубаво нещо, а всичко, което и се противопоставя, е убийствено – буквално.
Елементарна пропаганда – или приемаш всички с техните изкривявания и разбирания, или накрая ще си причината за тяхната депресия, за тяхното нежелание за живот, за техните суицидни действия. Колко плоско за всеки разумен човек, колко обаче коварно за децата и за по-наивните.
Новото нормално, нали така? А си тръгнал да възроптаеш срещу явната пропаганда, а са те набедили за Путинист или хомофоб – много удобно. И отново крайно елементарно и нелепо,но явно сред някои хваща дикиш, поради което мнозинството предпочита апатично да си мълчи или да избягва темата, защото ще бъде брандирано като подкрепящо убиец или като фен на „Възраждане”. А отсрещната страна става все по-гласовита, все по-арогантна, все по-настъпателна, все по-нагла.
Напротив, именно това е демокрацията, когато смятате, че нещо, някакъв акт, нечии думи са опасни, са крайни, са манипулативни, са вредни – особено за децата, реагирайте, протестирайте, викайте, гневете се, изисквайте! И не забравяйте – не се притеснявайте, че сме наричани фашисти и хомофоби от хора, за които патологиите са просто любов!
trud.bg
