Само след две седмици ще се състоят редовните местни избори в България. Отново сме удавени в потоци словесна плява, които нямат никакво отношение към това, което ще бъде направено, а целят единствено да представят един или друг кандидат в онази светлина, която самият той или неговите съветници намират за благоприятна. Затова и се сипят обвинения срещу досегашните управници (не че повечето от тях не са си го заслужили) и се разказват фантасмагории за това, какво би могло да бъде направено.
На публиката й е пределно ясно, че всичко ще си продължи по старому, и затова отдавна е решила за кого да гласува: я за хубавия перчем, я за елейната реч, я за принадлежността към любима партия, я за нещо друго.
На мен пък ми се иска да посоча един-два най-важни проблеми, които съсипват българската провинция и чрез това насочват огромни човешки маси към столицата, предопределяйки пътищата за нейното развитие. Местните избори са точното време, когато би трябвало да се синтезират и оповестят неблагоприятните тенденции, за да предизвикат дебати и кандидатите за местната власт да заявят как смятат да се справят с тези предизвикателства. Но засега нищо подобно не се наблюдава.
И тъй, какво става в провинцията?
Тя чисто и просто се обезлюдява. И обезлюдяването върви със страшна сила. Всяка година от картата на България изчезват десетки села, защото в тях вече не живее нито един човек. Огромната част от селата са оставени на доизживяване и са населени с възрастни хора, които не желаят или нямат възможност да се преселят другаде. В процес на залиняване и изчезване са и малките градчета. Цялото население се събира в няколко големи града, които набъбват безконтролно и се задъхват в проблемите на инфраструктурата, уличните артерии, жилищното и индустриалното строителство, екологията. На ръба са социалните системи като здравеопазване, образование, пенсионна система, помощ за хора с увреждания, и т.н. Често дори големите градове не могат да се справят с тях и предизвикват вторичен отток към София. Достатъчно е човек да влезе сутрин в някоя от големите болници, в които чакат стотици хора от провинцията, за да получат адекватна медицинска помощ. Същото е с потока коли от близката провинция, нахлуващи всяка сутрин в София, за да докарат гастарбайтерите, които привечер ще си тръгнат в обратната посока.
Какви са причините за това?
Преди всичко, разбира се, това е развитието на производителните сили, които направиха така, че едно землище да може да се обработва от десетина вместо от няколкостотин или дори хиляди души. Това е световен проблем и неслучайно, ако в средата на миналия век със земеделие са се занимавали ок. 50% от хората в трудоспособна възраст, отдавна този процент е 2-3%.
На второ място, това е сривът на местната промишленост след промените. Тази промишленост се оказа безперспективна в новите икономически условия и принуди десетки хиляди хора да напуснат домовете си в търсене на препитание.
На трето място, безумният начин, по който земята бе преразпределена и вместо крупните кооперативни дружества на акционерен принцип, както това бе направено в бивша Чехословакия, предишните ТКЗС-та бяха разграбени, а земята разпарчетосана, след което изкупена на безценица от хората с пари и положение, за да се владее сега една огромна част от нея от шепа латифундисти. Техните интереси налагат изцяло машинното обработване на земята и засяването само на култури, подлежащи на такава обработка. По този начин се сеят само технически култури като царевица, рапица, слънчоглед, житни култури, а към отглеждането на лозя, плодове и зеленчуци (които изискват и много повече работна ръка) на практика няма нито интерес, нито условия.
На четвърто място, това е принципът, по който се разпределят европейските земеделски субсидии, които стимулират съществуващия модел, а не интензивното земеделие.
На пето място, пълното отдръпване на държавата, която нехае за ставащото и с нищо не стимулира промяната на модела, а също и изграждането на преработваща промишленост, която да увеличи приходите и създаде работни места в регионите.
На шесто място, това е върлуващата циганска престъпност, която е до голяма степен и социална, защото тези хора на практика нямат никакво друго препитание освен кражбите. Това накара десетки хиляди дребни производители да изоставят нивите и лозята си и да се преместят на друга работа в градовете.
На седмо място, цялата търговия на едро със земеделски продукти бе овладяна от мафиотски структури или от лица, намиращи се в сивия сектор, и това също доведе до масовото разоряване на дребните производители, а в резултат от това – и до преместването им в градовете.
В крайна сметка – по признанието на редица висши чиновници от министерството на земеделието – България от две десетилетия купува повече от 80% от храните си на международния пазар, което е истинско престъпление срещу традициите, възможностите и природните дадености, с които нашата земя разполага.
Но да се върна към началото на статията: безконтролното нарастване на градовете и обезлюдяването на провинцията. Някой може да каже, че това е световна тенденция. Да, така е. Някъде (например в Китай) това се прави съвсем съзнателно, защото жизненото равнище на селяните в Китай е плачевно. А създавайки хиперполиси (предвижда се подобен полис между Пекин и Шанхай със 130-милионно население), се създават и множество нови потребности, които на село не съществуват: транспорт, огромна инфраструктура, магазинна мрежа, многобройна полиция, аварийни служби, куриерски служби, и т.н., и т.н. Всички те изискват несравнимо повече работна ръка и това за Китай е благоприятно, защото увеличава вътрешното търсене и намалява натиска за реализация на БВП чрез международната търговия.
Но съществуват и много държави, които се стремят да запазят човешкото покритие на своята територия. Такава държава е например Франция. И навярно мнозина ще се учудят, че Париж наброява само 2.1 милиона души, направо паланка в сравнение с десетки световни градове. Разбира се, той има много предградия, но не се превръща в стандартното море от сгради като повечето мега и хиперполиси, а ги развива като островчета сред зеленина, природа и обстановка, в която човекът се чувства уютно, а не като прашинка на вятъра.
На България й предстои да обсъди задълбочено този въпрос и приеме ключови решения, защото от това ще зависи дали ще се развива като нормална държава, или ще изпада във все по-голяма зависимост по такъв стратегически въпрос, какъвто е изхранването на собственото население.
Много ми е интересно дали бъдещият кмет на София ще осъзнае тези проблеми, които са същевременно и възможности, и ще сезира държавата да направи необходимото за създаването на поминък и модерна инфраструктура, които биха позволили на хората да живеят в провинцията със стандарт, не по-лош от този в града, а столицата и големите градове –да планират своето развитие не като разширение и набъбване, а като усъвършенстване и естетизация.
За мен, като кандидат за кмет на София, това е най-добрият начин на развитие.
И ако сегашните местни и централни власти не тръгнат да го правят, ще започнем да го правим ние, хората от партия „Пряка демокрация“. /БГНЕС
—————
Петър Клисаров, председател на партия „Пряка демокрация“
