През последните години в обществените дискусии в Русия, посветени на магистралните исторически събития, се откроява една много важна тенденция. Става дума за отношението към Йосиф Висарионович Сталин. Положителните оценки за ролята на генералисимуса непрекъснато се увеличават. При това във всички слоеве на руското общество. Тук трябва да се направи следното важно уточнение. Сред широките народни маси винаги е съществувало добро отношение към Йосиф Висарионович. То си е константна величина и при Хрушчов, и при Брежнев, и при Горбачов, и при Елцин.... По-интересна е промяната в оценките за Сталин в средите на управленските и, още повече, на интелектуалните елити. Сигурно мнозина от вас си спомнят перестроечните времена през втората половина на 80-те години на миналия век. Тогава Сталин беше една от централните теми на всички дебати. И оценките за него бяха крайно отрицателни. Съвсем в реда на нещата беше той да бъде наричан "тиранин", "деспот", "маниак", "изверг", "параноик", "убиец". И това отношение не се появи спонтанно. То беше спуснато отгоре. От върха на партията и държавата, които в онези късни съветски времена все още бяха едно и също. И така, тезата за "кръволока" Сталин като "най-ужасяващ символ на съветския тоталитаризъм" беше спусната от най-високо място, след което беше подхваната от всички медии, и наложена като единствено вярна в целия дебат. В онези перестроечни времена да кажеш на всеослушание, че Сталин, освен престъпления, е извършил и положителни неща, беше равносилно на публично самоубийство. Никой политик, интелектуалец или журналист, който искаше да има дългосрочно значение, не можеше да си позволи подобно изказване. Политическата коректност не допускаше такъв тип говорене.
Разбира се, антисталинското говорене не беше принудително наложено. Тъкмо обратното. Със сигурност огромният брой критици на Сталин искрено са вярвали в това, което говорят. Такъв беше перестроечният Zeitgeist, тогавашният дух на времето.
Основните призиви в онези дни бяха за свобода, плурализъм, многопартийна система, пазарна икономика. А пълната противоположност на всички тези мечти се олицетворяваше тъкмо от Йосиф Джагушвили, приел стоманения псевдоним. Съответно, нямаше как да бъдеш радетел на свободата и демокрацията и в същото време да харесваш Сталин. Въпросът беше "или-или". Или си свободомислещ, либерален човек, т.е. абсолютно модерен според тогавашните представи, и тогава си категоричен противник на всичко, сторено от най-отричания генерален секретар на КПСС. Или го харесваш и тогава си "тоталитарист" и напълно извън модерността.
Пак в този контекст беше много интересно и отношението към Владимир Ленин в онези времена. Разбира се през всичките години на съществуването на СССР Ленин имаше иконичен статус. Той беше божество. Неслучайно останките му почиваха на "Червения площад".
Разбира се, през по-голямата част от съществуването на Съветския съюз Ленин беше едно ужасно скучно божество. Неговото съвършенство беше синоним на тоталната безинтересност. У нормалните хора лениновата божественост предизвикваше единствено досада. Всечко това се промени в годините на перестройката. От скучен истукан Ленин се превърна в реален човек със своите силни страни, но и със, изненада!, слабости. Явно идеологическите шефове тогава бяха преценили, съвършено правилно, че публиката би могла да хареса Владимир Илич, когато той напусне статуса на съвършенството и премине в образа на нормалния човек. След 1985 г. Ленин отново беше представян като гениален революционер, но в същото време вече приличаше на жив човек, а не на каменен обелиск. В книгите, филмите, театралните постановки, статиите, той не просто произнасяше мъдри мисли, а и страдаше, гневеше се, смееше се. Изобщо по време на перестройката Ленин стана не просто пътеводна звезда на цялото прогресивно човечество, но и човек от плът и кръв.
"Очовечаването" на вожда на световния пролетариат беше необходимо и заради противопоставянето му на Сталин. Именно през антагонизма на двойката Ленин-Сталин минаваше основният идеологически слъсък на перестроечната епоха. Двете исторически фигури олицетворяваха два коренно различни начина на управление. Ленин беше не просто огранизаторът на първата в света успешна пролетарска революция и създател на Съветска Русия.
Той беше хуманист, и, дори, демократ. По-нататък перестроечният идеологически разказ продължаваше по следния начин.
Ленин е създал най-прекрасната нова държава и тя би могла да стане още по-прекрасна, ако след преждевременната му смърт на върха на държавата не беше застанал... Сталин. Именно той е изкористил и, ужасен човек наистина!, дори извратил чистите ленински идеали. И за да бъде окончателно снета всякаква отговорност от Владимир Илич за изкачването към върха на Йосиф Висарионович, в пресата беше публикувано и дълго дискутирано предсмъртното писмо на Ленин до конгреса на болшевишката партия.
В него Владимир Илич прави характеристика на всички болшевишки ръководители и предупреждава за отрицателните черти в характера на Йосиф Висарионович. Но както добре знаем, конгресът не се вслушва в предупреженията на умиращия вожд и позволява на Сталин да концентрира цялата власт в ръцете си с всички произтичащи от това ужасни последици за десетилетия напред. А перестройката не е нищо друго, завършваше идеологическо-историческият разказ, освен окончателно заклеймяване на сталинските извращения и връщане към чистите ленински принципи. Само след окончателното преодоляване на сталиновото наследство и също толкова окончателното въплъщаване в дела на ленинските идеали е възможно Съветският съюз да излезе от кризата и да се изправи като равен с големите капиталистичеси държави.
Именно това беше идеологическият фундамент, върху който Михаил Горбачов или по-скоро тези, които го съветваха, изграждаха цялата политика на СССР през втората половина на 80-те години. Даже и предпазливото въвеждане на пазарните принципи за сметка на административно-командния подход биваше представяно като връщане към идеите на Ленин. По-скоро към прословутата Нова икономическа политика /НЕП/, която бива въведена в началото на 20-те години в Съветска Русия.
Тогава Ленин и останалите болшевишки ръководители решават, че ужасите на Гражданската война и на военния комунизъм могат най-добре да бъдат преодолени, ако диктатурата на пролетариата бъде съчетана с частната инициатива. Факт е, че този експеримент довежда до значително подобряване на икономическите показатели на страната. Разбира се, няма как да знаем какво би се случило, ако той беше допълнително развит. Работата е там, че Сталин, който разчита основно на засилените индустриализация и колективизация, слага край на всякакви опити да бъде съчетана комунистическата власт с частна инициатива. В продължение на десетилетия "частниците" в Съветския съюз, били те капиталисти, едри земевладелци или просто собственици на малки магазинчета, биваха безпощадно обругавани и представяни като символ на най-изостаналите и човеконенавистнически обществени отношения. Ето защо, когато при Горбачов започна известна либерализация на икономиката, тази политика в никакъв случай не биваше да изглежда като капитулация пред капиталистическия Запад. И Ленин, като абсолютен авторитет във всичко, свърши чудесна работа и в тази област. Опазарняването на икономиката в епохата на късния соц беше оправдавано с връщането към чистите ленински принципи и като окончателно скъсване със сталинските практики.
И докато течаха всички тези сложни идеологически еквилибристики, Съветският съюз неочаквано бързо и, най-вече, неочаквано мирно умря. Категорично и безвъзвратно. Със сигурност никога няма да престанат споровете кое е допринесло най-много за неговия крах. Силата и хитростта на Запада или глупостта и предателството на съветските елити. Факт е, че СССР изчезна и в заменилата го свободна Русия започна светкавичното изграждане на либералната утопия, за което така непоколебимо призоваваха съветските дисиденти. Направо със стахановски темпове вървеше изграждането на либералния рай в Русия. Принципът на това скоростно изграждане беше добре познат още от съветските времена и най-добре го описва лозунгът "Петилетката - за три години!" В новото време построяването на комунизма в съкратени срокове бе заменено със също толкова скоростното построяване на либерализма. Още повече указанията вече бяха подготвени. Не трябваше да се действа слепешката, както са действали болшевишките ръководители при изграждането на комунизма.
Най-основополагащите тезиси за изграждането на либерален рай навсякъде по света, в това число и в Русия, се съдържат в постулатите на Вашингтонския консенус, постигнат през незабравимата 1989 г. Смисълът му е пределно прост.
За да има вечно щастие, държавата трябва да се откаже от всичките си активности и да ги предостави на пазара. Не само всички големи предприятия, но и изобщо всички услуги, като се почне от производството на копчета и се свърши със здравеопазването и образованието, трябва да бъдат моментално приватизирани. Защото държавата винаги е "лош стопанин", а частникът винаги е "прекрасен стопанин". В началото на 90-те години започва практическото реализиране на догмите на Вашингтонския консенсус във вече демократична Русия. Несъстоялият се комунистически рай трябваше да бъде заменен с либерален. В действителност обаче става нещо съвсем различно от обещаното.
За отрицателен период от време е извършен най-големият грабеж на държавни активи в историята на ХХ век. Вярно, процесът по разграбването на Русия е етикетиран с благозвучните определения „дълбоки реформи” и „оздравителна приватизация”. И, разбира се, либералният рай се строи под директното ръководство на американските специалисти по въвеждането на „чиста пазара икономика”, несмущавана от „вредната” държавна намеса. Конкретната работа обаче се върши от руснаци. Това са хора, които вече са изчели основните трудове на Милтън Фридман и Фридрих Хайек и са напълно убедени, че едно общество може да просперира, ако разчита основно на пазарните принципи.
Заради изповядваните от тях идеи ги кръщават „руските чикагски момчета”, а най-известен от тях е Егор Гайдар. Именно той остава в историята като бащата на руската „шокова терапия”. Гайдар влиза в правителството в началото на 90-те и отговаря за цялостната финансова и икономическа политика. В пълно съгласие с ултралибералната пазарна концепция кабинетът освобождава цените и стартира програма за тотална и светкавична приватизация. Според постулатите на Чикагската школа тези действия трябва да доведат до бърз просперитет на огромната част от населението. На практика се получава точно обратното. Обикновените руснаци губят работата, доходите и спестяванията си.
От толкова възхваляваната приватизация се облагодетелства един крайно ограничен кръг близки до властта хора, които скоро ще станат известни като „олигарсите”.
Руските чикагски момчета се ползват със стопроцентовата подкрепа на Съединените щати. В Русия са изпратени стотици американски специалисти, които трябва да обяснят на „туземното” население как да изгради просперираща пазарна икономика. Те работят в тясна връзка с правителствения екип на Егор Гайдар и на практика направляват всяка негова стъпка. Съвсем скоро стават ясни и резултатите от това
„ползотворно” руско-американско сътрудничество на полето на пазарния либерализъм. Според данни на Световната банка преди 1989 г. близо 2 милиона руснаци живеят в мизерия с по-малко от четири долара на ден.
В средата на 90-те, когато с бясна скорост вървят „реформите” и „оздравителната” приватизация, броят им нараства до 74 милиона! Ето и други стряскащи данни. Световната здравна организация съобщава, че ако през 1987 г. консумацията на алкохол на глава от населението е 3,9 литра, през 2003 г. тя достига 8,87 литра. Броят на наркоманите расте главоломно, както и на заразените със СПИН. Вследствие на масовата емиграция и на ниската раждаемост Русия се изправя пред ужасяваща демографска криза.
Между 1992 г. – началото на шоковата терапия – и 2006 г. руското население намалява с 6,6 милиона души. И какво се оказва в крайна сметка? Оказва се, че след като са приложени класическите реформи, препоръчвани от Чикагската школа – абсолютна приватизация, тотално орязване на социалните разходи, стопроцентово оттегляне на държавата от пазара, – Русия е попаднала не в рая на всеобщото щастие, а в ада на мизерията, корупцията и престъпността.
Крахът на либералната утопия в Русия води до крах на всички онези идеи, които дълго време изглеждат безалтернативни в руското общество. Те добиват популярност за първи път по време на перестройката, но истинският им разцвет настъпва през 90-те години. Обаче заради всичко, случило се в Русия през това десетилетие, понятия като "приватизация", "пазарна икономика", "либерализъм", дори "демокрация", се превръщат в мръсни думи.
И, съответно, започва реабилитацията на всичко онова, което е било отричано в перестроечните и постперестроечните години. С най-голяма сила върви реабилитацията на държавата. Всички опити във времето на президента Елцин държавата да бъде лишена от основните си функции и те да бъдат прехвърлени на пазара водят до бедност, безработица и разгул на престъпността. Без силна държава Русия се изправя на ръба на самоунищожението. На границата на XX и XXI век това стана окончателно ясно. И това, че 90-те години на миналия век завършиха с оттеглянето на Борис Елцин и идването на Владимир Путин е показателно. Двамата президенти ще останат в историята като символи на две коренно различни практики при управлението на Русия.
При Борис Николаевич държавата беше стъпкана, унизена и омаломощена до краен предел. Цялата власт беше в ръцете на олигарсите. При Владимир Владимирович започна точно обратният процес. Държавата отново започна да играе основна роля, а олигарсите бяха принудени да й се подчинят.
Когато говорим за начините, по които най-добре се управлява Русия, никога не бива да забравяме едно крайно важно обстоятелство. Независимо от цялото "озападняване", което тече там още от времената на Петър Първи та чак до наши дни, тази страна винаги ще бъде различна от традиционните западни демокрации. Дори само заради едно чисто обективно обстоятелство - огромната й територия. Заради тази огромност, ролята на държавата е ключова. Либерали и либертарианци от всякакъв вид не спират да мечтаят за все по-неотвратимото смаляване на функциите на държавата. В най-мокрите им сънища тя направо изчезва. За Русия това би означавало сигурна смърт. Да, в Русия са силни бунтовните, антидържавни, анархистични идеи. Достатъчно е да си припомним за влиянието, което оказват в целия свят идеите, а и практиките на хора като Михаил Бакунин, Пьотр Кропоткин, Нестор Махно. Недоверието към държавните институции там е особено силно.
И в същото време руснаците разбират, че е по-добре да има държава, била тя несъвършена, корумпирана или автократична, отколкото да я няма. Кой, ако не държавата, е в състояние на построи пътищата, трансибирската магистрала, атомните ледоразбивачи, да създаде космическата индустрия? При този невероятно разнообразен, а на места и направо нетърпим, климат, не може да вирее никакъв "частен предприемачески дух". Никакви "честни частници" няма да оцелеят, ако не разчитат на държавната помощ.
Другото, което различава и винаги ще различава Русия от Запада, е смисълът на понятието "свобода". За западния човек свободата преди всичко е личен въпрос. Става дума за свободата да правиш това, което искаш. Да си банкер и в един момент да станеш будистки монах, да си високо платен адвокат, да зарежеш всичко и да се отдадеш на обиколки по света, от мъж да се превърнеш в жена и обратното. Това е свободата за западния човек.
А за руснака свободата означава преди всичко самостоятелност и независимост на държавата. За руснака да си свободен означава, че никаква чужда сила няма да ти диктува как да живееш и че никой не държи монопола върху истината, която да налага върху всички останали.
Съвсем естествено реабилитацията на държавата, която върви в Русия във времето след началото на новия век, води и до реабилитацията на историческите фигури, които в масовото съзнание най-често се свързват със силата й. А точно такава фигура е Йосиф Висарионович Сталин. През последните години той вече е положителен герой не само за низините, но и за все повече образовани руснаци. Това, което беше немислимо да се изрече публично преди трийсетина години, днес се възприема едва ли не като азбучна истина. В перестроечните времена никой човек, мислещ себе си за съвременен, не може да каже по телевизора или да напише във вестника, че освен ужасните неща, които е свършил, Сталин е направил и хубави работи. Днес положителното говорене за Йосиф Висарионович е норма, а не абсурдно изключение. Така говорят не само шофьорите и продавачките, но и професорите, писателите, артистите.
Когато преди трийсетина години станеше дума за Великата отечествена война, акцентът обикновено падаше върху разстреляните от Сталин няколко години преди нейното начало съветски командири. Като се почне от маршалите и се свърши с лейтенантите. Неуспехите на съветските войски в началото на бойните действия, както и огромните жертви се обясняваха именно с факта, че на практика не е имало кой да командва тази армия. Много се говореше и за упоритостта, с която Сталин е игнорирал информацията на редица съветски разузнавачи /Рихард Зорге е само най-известният пример/, които са съобщавали точната дата на началото на плана "Барбароса". Когато пък станеше дума за победата на Съветския съюз над нацистка Германия, обяснението беше, че тя е постигната блатодарение на героизма на съветския народ, плюс гениалността на няколко пълководци като Г. Жуков, К. Рокосовски, И. Конев.
Страничният наблюдател можеще да остане с впечатлението, че Йосиф Висарионович изобщо е отсъствал през всичките четири години на войната. Днес, разбира се, акцентите по темата Велика Отечествена война са съвсем различни. За чистките в армията се споменава мимоходом и дори редица изследователи твърдят, че опити на висши военни да свалят Сталин от власт, действително е имало. Нежеланието му да повярва на собствените разузнавачи се обяснява с факта, че те често пъти са изпращали много противоречива информация. А когато стане дума за победата във войната, много анализатори твърдят, че ако не е бил Сталин със своята твърдост, организаторски умения и способност да вдъхновява, никакъв народен героизъм не би спасил страната ог нацистките агресори.
Резултатите от провежданите социологически проучвания показват, че все повече руснаци са склонни да простят всичко на Йосиф Висарионович. И невинно осъдените, и лагерниците, и разстреляните, и страха, и шпиономанията... Някои обяснават това с някакъв национален мазохизъм. Нещо като "щом ме бие, значи ме обича". Това, разбира се, е несериозно.
Днес Сталин е положителен герой главно защото представата за него се свързва с представата за силната държава. Както във вътрешен, така и в международен план. По времето на Сталин няма олигарси, няма и нагла организирана престъпност. Никой не смее и да си помисли, че може да е по-силен от държавата. На световната арена държавата изглежда още по-силна. Съветският съюз не просто смазва страховитата нацистка машина, но и се превръща в една от двете суперсили. Многохилядни комунистически манифестации, на които се носят портрети на Сталин, а хората възторжено скандират името му, се провеждат не само в съветските градове, а и в Рим, Париж, Виена, Атина.
Като цяло днешната любов към страховития съветски лидер е не толкова любов към конкретния Йосиф Висарионович, колкото копнеж по онази държава, която караше и най-могъщите страни да се съобразяват с нея.
Интересно е в този контекст да видим как се промениха представите в руското общество по отношение на емблематичната двойка Ленин - Сталин. През 80-те Владимир Илич олицетворяваше абсолютното добро, а Йосиф Висарионович - абсолютното зло. Днес представите не са се преобърнали чак на 180 градуса, но уверено вървят в тази посока. Днес Ленин вече не бива представян като "велик революционер" и "гениален държавник".
Според болшинството днешни коментари той е "платен агент на германския генерален щаб", "безумен авантюрист" и , най-лошото, той е човекът, унищожил великата руска империя. Начините, по които бива описван Сталин също са съвсем различни от описанията преди 30 години. Само че тук отрицателния знак е заменен с положителен.
Най-голямата заслуга на Сталин, според днешните му защитници, е, че е върнал величието на страната. Вярно, тогава тя се е наричала Съветска Русия и СССР, но това няма особено значение. Нали страната е една. Какво значение има конкретното й наименование в конкретния исторически момент. Ленин настоява за подписването на позорния за държавата Брестки мир, а при Сталин съветските войски завладяват Берлин. Има ли изобщо съмнение кой от двамата какъв е?
Факт е, че Ленин не се е интересувал особено от съдбата на родната си страна. За него тя е била важна единствено като огнище на революцията, която скоро е трябвало да обхване целия свят. Между другото така са разсъждавали всички болшевишки лидери в периода веднага след след като вземат властта на 25 октомври 1917 г. Напълно в съзвучие с вижданията на класиците Маркс и Енгелс техните следовници са смятали, че комунизмът може да победи само ако се разпростре върху цялото земно кълбо. Диктатура на пролетариата в една отделно взета страна е категорично невъзможна, убедени са те, защото останалите капиталистически държави много лесно ще я смажат. Затова не само Ленин и Троцки, но и всички останали говорят, че вземането на властта в Русия няма никакъв смисъл, ако не се разгори световният революционен пожар. Обаче след като взема властта в партията и държавата, Йосиф Висарионович доказва тъкмо обратното. Да, приказките за необходимостта от световна революция си остават, но на практика се прави нещо коренно различно. Под ръководството на Сталин започва изграждането на социализма именно в една отделно взета страна. Ето така "най-верният ученик на Ленин", както го величаят тогава апологетите, прави абсолютно обратното на това, на което го е учил учителят му. И до днес се спори какво точно е построил Йосиф Висарионович - социализъм, авторитаризъм или тоталитаризъм. Неоспорим е обаче фактът, че страната, потънала в тотален хаос след Първата световна война, Революцията и Гражданската война, под ръководството на Сталин се превръща в световна сила.
Освен че тотално разсипа Русия през 90-те години, реализирането на либералната утопия доведе и до огромно и абсолютно невъзможно в съветските времена, социално неравенство. "Великата криминална революция" превърна един минималистичен елит в крезовци, докато милиони руснаци безвъзвратно се свлякоха в мизерията. Да, няма страна по света, където на засилващите се неравенства да се гледа с добро око. Но Русия и тук е особен случай. В руската душевност от векове властва принципът на солидарността и уважението към общността. Култът към изявената индивидуалност, най-характерен основно за Съединените щати, но и като цяло за Западния свят, никога не се е радвал на особена популярност в Русия. Да, и там е имало и има страшно богати хора. Но те не са идоли, не са всеобщ пример за подражание. В Русия успехът на общността е много по-ценен, отколкото успехът на отделната личност. Именно в тази специфика на народа трябва да бъдат търсени и причините за популярността на комунизма в Русия. Най-интересни в тази връзка са разсъжденията на философа Николай Бердяев, изложени в книгите му "Извори и смисъл на руския комунизъм" /1937/ и "Руската идея" /1946/. Бердяев аргументирано доказва, че руският комунизъм не е някаква свалила се незнайно откъде напаст, не е резултат от някакъв "зловещ юдео-масонски заговор". Руският комунизъм, убеден е философът, има своите дълбоки основания в менталността на народа, в начина, по който руснаците разсъждават за света и за себе си. Оформянето на руската идея се дължи преди всичко на факта, че "руснаците от народните, трудовите слоеве, даже когато се отказват от православието, продължават да търсят истината, Бога, Божията правда и смисъла на живота." Руската идея според Бердяев, това е идеята на "комунитарността, братството между хората и народите". Това е месианска идея, защото руснаците са призвани да играят достойна роля в световната история именно в утвърждаването на принципите на съвместното живеене. Николай Бердяев, за разлика от много други философи-емигранти, смята, че руската идея не е изчезнала след като болшевиките идват на власт. "Духът на комунизма, религията на комунизма, философията на комунизма са антихристиянски и антихуманистични, пише Бердяев, но в социалната система на комунизма има голяма истина, която би могла да бъде съчетана с християнството, във всеки случай в по-голямата степен, отколкото капиталистическата система, коята е най-антихристиянска от всички". Ето как Николай Бердяев, който едва не е разстрелян от болшевиките, обяснява техния успех: "Болшевизмът се оказа най-верен на някои отколешни руски традиции, на руските търсения на универсална социална правда, разбирана максималистично, и на руските методи на управление и властване чрез насилие. Това е определено от целия ход на руската история, но също и от слабостта на творческите духовни сили у нас. Комунизмът се оказа неминуемата съдба на Русия, вътрешен етап в съдбата на руския народ."
Що се отнася до самия Йосиф Висарионович Джугашвили, макар и грузинец по националност, той отлично се вписва в руската управленска традиция. Най-изявените руски владетели като Иван IV Грозни и Петър Първи нямат нищо общо нито с хуманизма, нито с "уважението към Другостта".
И за двамата, както, разбира се, и за Сталин, животът на отделния човек има смисъл само дотолкова, доколкото служи на величието на държавата. Иван IV съвсем заслужено носи прозвището "Страшни". При неговото петдесетгодишно управление са избити безброй хора, включително и сред най-близкото му обкръжение само защото царят се е усъмнил в тяхната лоялност. Едновременно с това по негово време след успешни военни кампании територията на страната се увеличава с близо 100%.
Ето защо няма нищо учудващо във факта, че при социологическо проучване, проведено през 2016 г., 71 % от руснаците оценяват положително дейността на страшния цар. Съвсем същото е положението и при Петър Първи, който само при строежа на Санкт Петербург погубва хиляди крепостни селяни. За това почти не се говори. А за това, че е превърнал руската държава в европейска сила, се говори непрекъснато. И също е силно обичан и възхваляван.
Е, какво изненадващо има тогава в днешното уважително отношение към Йосиф Висарионович? През март 2019 г. Левада-център проведе социологическо проучване, което показа, че 70 % от руснаците оценяват като "по-скоро или изцяло положителна" дейността на генералисимуса. И това е абсолютен рекорд за всички изследвания, при които е измерван неговият рейтинг. Ще завърша този, станал доста дълъг, текст с наблюдението, че Сталин не успя да построи комунистическия рай в Съветска Русия, но опитът да бъде изграден либералния рай във вече "демократична" Русия доведе до все по-пълната му реабилитация.
infacto.bg
