По повод агресията на бежанци, намерили топъл прием у нас, се сетих за една история отпреди няколко седмици

По повод агресията на бежанци, намерили топъл прием у нас, се сетих за една история отпреди няколко седмици. 

Седя си аз в таксито, а по радиото върви интервю с мила представителка на НПО, с глас на анимационен герой, която разказва как дейността на финансираната от чужда държава организация се състои в събиране на стари плюшени играчки и привеждането им в ъв вид за повторна употреба от децата на бежанци. 

"Кърпим лапички, краченца откъснати, нослета и оченца..." - нарежда гласът на патето Яки, а водачът, който следи обзорното информационно предаване червенее и пуфти все по-обезпокоително. Водещата се умилява, аз се въртя на седалката и споря със себе си, носорог ли съм станала или безумието доби мащабите на непоклатима норма.

Слуша, слуша, че като избухна този ми ти, възпълен мъж, че като викна: "Кви оченца и ушенца, ма, окигофрен?!! Какви дечица, не виждаш ли кви се мъкнат?! Мъжища с бради до пояс! Ще ми бродира тя маймуни"

После, повярвайте не искате да узнаете как продължи тирадата, но завърши с разтреперан глас: "...едно знаме няма кой да извезе днеска! Идиоти отгледахме, да се свършва, че не моа да трая!"

Замълчах си, да не наливам масло в огъня, че хипертоник ми се видя човекът. 

Но днес си мисля, инфантилността и розовото приспивателно, което влиза и без Шенгенско споразумение, точно както бежанците с буйна кръв, дали не ни утрепа до крак и мъжете, и инстинктите?

Соня Момчилова