ПОХОДЪТ НА МИРА И БЪЛГАРСКИЯТ СИНДРОМ "КОЙ ДА ВОДИ БАЩИНА ДРУЖИНА"

Снощи "Свободно слово" публикува статията ми "Съдбовен 12 март", посветена на проведения вчера граждански Поход на мира - в София. В нея давам израз на светлите си впечатления от този неказионен протест срещу вкарването на България в Третата световна война, в която НАТО с гавра ще ни изправи срещу Русия. Но както всяко събитие и намерение в България, Походът имаше и тъмна страна - вечният български синдром "кой да води бащина дружина", унищожител на всяко свято дело. Когато той е съчетан с отявлена глупост и простотия, последиците му са фатални за дълги години напред. Не исках да пиша за огорчението си от тая "тъмна страна", но повод ми даде една от читателките на снощния ми текст - в своя проницателен коментар. Цитирам го почти изцяло:

"Галя Илиева:

... Аз бях на шествието. Има нещо, което ме притесни. Мащабът на протеста се дължи до голяма степен на ежедневните анализи, които правите в "Свободно слово" и други медии вие, Николай Марков, Елена Гунчева, призива за участие в шествието на Нешка Робева. Защо не дадоха възможност на всички вас да говорите пред хората - вие сте личностите - носители на искрите в тази борба. Вие има какво да кажете на хората. Излизаха хора, самодейци, говореха едно и също. Страхувам се, че тази енергия на хората може бързо да угасне, както при много протести. .На такива протести трябва да има личности, добри оратори, които има какво да кажат и знаят как да го кажат, и на които хората са повярвали. Дали пък организаторите на шествието не се страхуват, че ще бъде смален техния принос в присъствието на доказали се лидери. В такива битки няма място за дребни сметки и егоизъм." ( край на цитата )

Доколкото ми е известно, Походът бе организиран от малките партии "Мир", "Справедлива България" и някои обществени организации, броящи файтон хора. Самите организатори не са очаквали такъв наплив на своето мероприятие, който за заспалата кошмарен сън наша столица, е значителен. И главно не са очаквали толкова взискателна и интелигентна публика, защото техните привърженици обикновено не се числят към интелектуалния елит на обществото ( тук употребявам словото "елит" по предназначение, в неговия изконен смисъл ). Организаторите не си бяха дали сметка, че каузата "ЗА НЕУТРАЛИТЕТ" и "ПРОТИВ ВОЙНАТА СРЕЩУ РУСИЯ" ще привлече толкова отбрани участници в похода, чието желание е да чуят отбрани, мощни оратори и изразители на общественото мнение. На трибуната се редуваха случайници, далеч под нивото на публиката - и дори хора с видими психически отклонения. Една трета от времето, определено за речи, микрофона държа някаква прошнурована в махленски седенки особа от пол женски, дегизирана с непрана народна носия и мръсен ямурлук, която пищеше клишета "ала американа" от рода на: "Обичам ва!", "Прекрасни сте, ама наистина!", "България - светлина, творчество, традиции, носии" и прочие тюрлюгювечи от пошлости, които всеки ден слушаме при Гала. Това ли бе дошла да чуе тази искрено загрижена за непосредственото бъдеще на Отечеството публика? Имаше и един разгорещен шкембо, с явна бирена зависимост, който крещеше, че и двете страни в една война не са прави, фактически туряйки знак за равенство между Русия и НАТО. На микрофон излезе и древна проскубана "девица на моите години", мърцаща буфосинхронизирани псевдофолклорни напеви. За негодувание на част от публиката, изразено с мощно "ууу", на трибуната се изправи и изтупаният от нафталина Волен Сидеров, който дръпна нелоша реч на професионален политик - но нима площадът желаеше да чуе тъкмо компрометиран и пенсиониран "вожд" като него? По-късно, пред Президентството се изказа и госпожа Сидерова, за да не остане и капка съмнение, че патреотарството продължава да бъде семейна далавера. Който веднъж е натопил муцуна в държавната копаня, до гроб ще се тика в лочника - келепирът е сладко нещо. Пред Президентството излезе и странен астматик, който призова множеството да повтаря някаква сътворена от самия него молитва - сякаш Христос не ни е оставил "Отче наш".

Помолих Нако Стефанов от "Справедлива България", един от организаторите, за разрешението да произнеса две изречения на трибуната, защото публиката високо изразяваше разочарованието си от гореописаните маниаци - и намерението да се разотиде. Той ми отговори, че това е невъзможно, тъй като си имало програма и списък на изказващите се - в който аз нямам честта да бъда включена. Не бе спомената и дума за "Свободно слово" и неговите автори, които ( ще поправя г-жа Илиева ) не са "журналисти", а независими специалисти и творци. Тази сутрин в телефонен разговор, г-н Н.Стефанов троснато ми заяви, че не бил в главите на злополучните вчерашни оратори, за да знае дали са глупави или умни. Нито пък можел да поеме отговорност за казаното от тях. Несносен отговор на един организатор на събитие от този разряд, за чиято трибуна са необходими изключително щателно подбрани оратори.

Впрочем речите на самия Н.Стефанов ( не го наричам "професор", за да не го обидя ), на ген.Д.Шивиков и на още двамина изказали се мъже, бяха силни, палеха множеството и отчасти заличиха общото разочароващо впечатление от махленските локуми, с които случайниците почти достигнаха предела на слушателскпто търпение.

Истинската си мощ събитието придоби, когато Походът премина по "Витошка" - както вече писах в предишната си статия. Тогава се закали тая вряща метална сплав на духовете, която може да срива планини и да преобръща епохи. Получи се оная чиста сила, способна да унищожи демонските предначертания и да спаси България. Настъпи този миг, в който се почувствахме братя. Важна брънка в тая амалгама бяха трите громящи Тъмнината барабани, удачно внесени като акцент в Похода - една от немногото на брой сполуки на неговите организатори.

Защо ми бе отказана възможността да кажа две кратки думи пред участниците в Похода? Защо "в списъка" бяха включени комични със своята пълна неадекватност "образи невъзможни", "на всяко гърне мерудия", заради които събитието рискуваше да се разтури? По този въпрос съм напълно съгласна с г-жа Илиева. Грандиозният егоцентризъм и апетит за лидерство е поразил както "партиите на статуквото", така и малките извънпарламентарни формации с национални платформи. Последните се виждат в мокрите си сънища вече депутати и премиери, седнали на държавната софра. Тресе ги перманентен страх от способни и качествени хора. Дори когато тези хора нямат никакви, ама никакви претенции да ги засенчат и да обсебят местата им. Така се унищожават още в зародиш справедливите каузи. Така се разпилява обществената енергия, която, канализирана в могъщ поток, може да спаси Родината. Така се убива бъдещето на България. 

Слава Богу - организаторите на Похода в Пловдив, са били много по-разумни и са поканили адвокат Елена Гунчева да говори на трибуната. Но на един повторен Поход на мира в София - колцина ще се съберат? Кой ще пожелае отново да слуша порой от щуротии и безсмислици?

Повтарям пак - това събитие, предвид катастрофалната ситуация в България, трябваше да бъде много прецизно подготвено. Да бъде мащабно и интелигентно организирано. Егото и суетата струват прекалено скъпо - и водят към предизвестен провал. 

Но борбата "кой да води бащина дружина" е стар и смъртоносен български синдром. За самозваните ни "политици" тя е по-важна от всякакви идеологии и програми. Пред нея отстъпва всяко чувство за справедливост. И дори инстинктът за самосъхранение. Неслучайно този тумор е заклеймен в Ботевото стихотворение "Зададе се облак тъмен":

...Ти ще видиш там набити

на прътове, на върлини

на момците ми главите -

избиха се две дружини!

Двама братя воеводи,

двамата ми верни сина:

скарали се кой да води

бащината си дружина!

Тесни били планините

за несговорна дружина!

И стърчат им днес главите,

за да плаче кой как мине...

Лицата, които в момента се кълнат, че влизат в политиката, за да спасят България от гибел, трябва най-напред да се преборят със самите себе си. Защото иначе примитивизмът на егото ще ги провали до нивото на пронатовските българоубийци. Само духовна личност, чиста от налепите на суетата и жаждата за облаги, може да поведе такава борба. Възрожденска България е родила Левски. Ще се роди ли той и в днешна България?

Милена Върбанова