Предателите и еничарите, колкото и да ухаят на парфюми и солариуми, винаги миришат на боклук и тиня

Днес си дойдох за малко в София. И най-естествено за мен, като първи мазохист, минах покрай това, което е останало от Паметника на съветската армия. 
Не искам да минавам покрай паметника и не мога, и не мога. Нарочно вземам автобус, който спира по-далече от Орлов мост, обаче в края на краищата тичам при Паметника.
Заграден в огромна клетка и обявен за праисторическо диво животно, Паметникът беше останал само на камък. На върха му нямаше нищо. Така е с върховете – на тях няма нищо. Гледаш, гледаш – небе. Питам се – и небето ли е нищо? 

На тумби, на тумби полицаи стърчат и се прозяват край него – охраняват го един вид. Опитах се да надникна в очите им, да усетя какво мислят и чувстват. Беше им все тая. Говореха си нещо за пари и чух да споменават сумата хиляда. Голяма дума е тая дума – хиляда. Всеки иска да иляди, ама не може. Нито Паметникът може да иляди, нито тия, които го оставиха в клетка.
Някога около Паметника беше Зоологическата градина. Сега остана само една клетка с един звяр. 
Обикалям аз около Паметника, разглеждам останките и фосилите и като в чудна приказка – насреща ми Иво Инджев – загорял, бронзиран, щастлив, облечен лежерно и с бяло кученце, разхожда краката си и еничарското си сърце и се радва, и лети направо. Сигурен съм, абсолютно съм сигурен, че под бронзираната му физиономия има не радост, а шлака и утайка. Колкото и да се прави, че не ме вижда и че не вижда хората, той знае, много добре знае кой е, и знае, че новата му роля е жалка и презряна. 

Предателите и еничарите, колкото и да ухаят на парфюми и солариуми, винаги миришат на боклук и тиня. 
Някакъв тежък, огромен комплекс лежи върху този иначе добре изглеждащ мъж с минало. 
Точно днес, когато Паметникът остана без глава и фигури, Съдът реши, че нещо не е наред и махането било незаконно. 
Ако някой си мисли, че ще има пострадал, наказан или осъден за това беззаконие, дълбоко се лъже. Нито Трайчо Трайков – злополучният плажен министър, а сега кмет на Средец, нито областната управителка, нито нейният заместник, който като пълен малоумник се снима с ръката и шмайзера, нито юнният кмет на София Терзиев, нито флексаджията, нито флексът ще пострадат. Напротив – това ще им се препише като геройство и заслуга от вихърната демократична общественост. 
Много, ама много ни подценяват, направо не ни броят за нищо, като си мислят, че не знаем защо го правят, на кои скути се кланят и чии задни части са готови да оближат. 

Сега е моментът на наддаването, дами и господа, и в него пръв се включи вечно руменият и здрастващ Александър Йорданов. Той иска паметникът да бъде стрит, смачкан, изпочупен и захвърлен. Даже се е прицелил в паметник на маршал Жуков. 
Представете си за миг само тази картина – Александър Йорданов бута паметник на маршал Жуков. 

Разбира се, че съм лично засегнат, разбира се, че ми капе кръв на корема. 
Но от друга страна, си казвам – няма как да не е така, просто няма как – ние сме си такива.
После влязох и в една книжарница. Боже господи, не е останал човек, който да не е написал книга срещу концлагери, репресии. Не остана политик, естраден певец, фолк певец, художник и писател и дъщери и синове на такива личности, които да не издадоха правилни антикомунистически книги. Партизанската литература ряпа да яде. 

Още една дума напоследък много се използва и повтаря – фашизъм, пълзящ фашизъм, варварство, талибанство. Само ще вметна, че преди близо година написах статия, в която казах, че фашизмът е тук. Надявам се, че този път фашизмът няма да ни изпозатвори и да ни направи безследно изчезнали. Надявам се, ама знае ли човек?
Според мен днешният фашизъм означава изобщо, ама изобщо да не ти пука за нищо друго, освен за това да ти изпукат коленете, докато правиш поклон на новия господар. Робството е фашизъм и в този фашизъм нищо никога не е спирало и свършвало. Само чакаме някой велик музикант като Васко Кръпката да възвеличи свободата. Неговата свобода – от вилата му в полите на Витоша.
Фашизъм е и още да мислиш, че времето ти принадлежи, че ти и само ти си геният, че ти и само ти трябва да бъдеш навсякъде – в посолства, в Брюксел, в учебници, в читанки, в Народно събрание, в кабинети, в коли, в самолети, в швейцарски банки, в офшорни фирми и острови. И всеки, който те попита защо, да е путинист, ама от най-върлите. 

Фашизъм е и това, да се правиш на ударен и на хампи и да се опитваш да чуруликаш като славейче, докато гарванът грачи грозно, зловещо. 
Честна дума, такова тържество на байганьовщината не съм виждал. Ама Алеко, както знаете, го убиха много отдавна близо до Пещера…

Николай Милчев