Все се надявах 73 години след 1944-та разумните хора най-сетне да осъзнаят, че съдбата на малките държавици е изцяло в ръцете и подвластна на волята на доминиращите в момента Велики сили. И че това с пълна сила важи и за България още от 1878 г. (Берлинския конгрес), та чак до наши дни.
Разчлениха ли Великите сили в Берлин току-що създадената Санстефанска България? Да, и не само, но и фактически заложиха часовника на Първата балканска война (1912 г.), когато се опитахме да възстановим националната справедливост.
Не ни ли доосакатиха пак те с Ньойския договор от 1919 г.? Превръщайки ни завинаги в територия, сплескана от двете страни на Балкана и граничеща навсякъде със себе си? А погледнато в перспектива, не ни ли тласнаха още тогава в обятията на бъдещата хитлеристка Германия, която единствено ни обещаваше териториален реванш?
И така, пак в перспектива, стигам до 9 септември 1944 г. Едни го наричат „народно въстание”, други – „военен преврат”, трети го величаят като „начало на социалистическата революция”, а за четвърти „комунистите заграбиха властта”.
За мен обаче истината е другаде – в предопределената съдба на малка държавица, за която изборът на бъдещето й изобщо не зависи от нея. С което искам да кажа, че на 9 септември комунистите не взеха властта, а на тях просто им я дадоха.
И им я дадоха двама души - Сталин и Чърчил.
Първият още през август 1939 г., в известния си пакт с Хитлер, изявява конкретните си претенции за своя „сфера на влияние” в Европа – от Балтийско до Черно море. Хитлер се съгласява и в т. 3 на „допълнителния протокол” към пакта е записано, че „относно Югоизточна Европа... германската страна ясно заявява за пълната си политическа незаинтересованост към тези територии”.
През 1944 г. за хитрия Чърчил, запознат с тази договореност, нещата са ясни – ако Сталин му отстъпи любимата му Гърция, майната им на държавите от Прибалтика до България. Както и става с подписаното между тях споразумение от октомври същата година.
Вероятно Чърчил е знаел и за онова, което Сталин споделя пред югославския комунистически функционер (а после дисидент) Милован Джилас още през април 1944 г. – че „там, където стъпи ботушът на съветския войник, ще бъде наложена и съветската политическа и икономическа система”. Както и става впоследствие – наистина от Прибалтика до Черно море.
Отделен въпрос е, че Чърчил открито ненавижда България вероятно и заради военните поражения (и унижения), които Великобритания е понесла от нея през Първата световна война. И неслучайно именно по негово настояване са безсмислените бомбардировки над София и други градове от началото на 1944 г., когато той настоява пред американския президент Рузвелт „Софийско да бъде превърнато в картофено поле”. И Рузвелт кандисва, доколкото дори и не знае къде на картата се намира България (известен е анекдотичният случай, че когато през декември 1941 г. ние обявяваме война на САЩ, той дълго ни търси на глобуса в кабинета си).
Ами това е то 9 септември 1944 г. И всичките политически и икономически насилия (достигащи и до зверства) след това са просто следствие от налагането на Сталиновата „концепция” за завладените от него европейски територии.
Лошото е, че навсякъде, включително и в България, той е намерил нейни верни изпълнители. Които не само стриктно са я следвали, но нерядко и са се престаравали в реализацията й.
И тъй като най-вероятно нетърпеливите хейтъри ще ме оплюят, че едва ли не оправдавам случилото се през 1944 г., да продължа с тезата си, че и досега като малка държавица не спираме да зависим от волята на големите. И тъй като след 1989-а една от тях реши, че е станала единственият и пълновластен господар на света, ние, уви, сляпо следваме нейните хрумвания.
В резултат вместо социална държава, както е европейската традиция (и записано в Конституцията ни), сътворихме нещо, което било „либерална демокрация”. В която човек живее според законите на джунглата, или на Дивия запад, което май е едно и също...
Но пък в замяна вместо ТАТО си имаме НАТО, американски военни бази (при това – дадени на вересия), „либерални” здравеопазване и образование, при които само българите плащат, а циганите и те са на вересия, и т.н.
Пък после се чудим защо още е жива носталгията по старото. Ами много просто – защото новото, вместо да ни даде нещо по-добро, по-скоро ни докара обратното...
http://retro.bg
