Буквално преди дни излезе капиталния труд на известния историк и археолог проф. Николай Овчаров „Великите владетели на Второто българско царство” Издателство „Сиела”, 679 с., 210 илюстрации. Това е мащабна панорама на почти 250 години от българската история. Представянето ще се състои тържествено на 20 март 2024 г. от 18.00 в залите на хотел София Балкан Палас (бившия Шератон), а входът е свободен. По-долу се представя част от предговора към книгата на именития български историк проф. Пламен Павлов:
От древни времена проучването и осмислянето на историята на държавите и народите намира своята най-въздействаща интерпретация през съдбите на емблематичните личности. Когато става дума за „тъмната“, но и толкова ярка (!) епоха на Средновековието, такива са владетелите – императорите (в нашата традиция царе) на „световните“ и „по-малките“ империи, западните крале, източните кагани, шахове и султани, всевъзможните „князе“ по цялата земя… И е напълно разбираемо, че за тогавашните летописци историята, започваща със Сътворението на света, Рождеството на Исус Христос или с друга сакрална фигура от най-висок ранг (например пророкът Мохамед), е разглеждана „между“ царуването на конкретни владетели с оглед на хронологическата рамка на историческата творба.
В новата си книга „Великите владетели на Второто Българско царство”, сама по себе си впечатляващ и богато илюстриран том, проф. Николай Овчаров прави съдържателен като фактология, но много повече концептуален прочит на историята и културата на средновековна България през XII-XIV в. Наистина, текстът само външно напомня маниера на средновековните хронисти и историографи, но на „сто процента“ е съобразен с писаните и неписаните закони на академичната наука. Тази оценка важи и за основното заглавие, което е не по-малко остроумно и е своеобразна антитеза на известната поредица „Прокълнатите крале“ на Морис Дрюон. При това авторът споделя с читателите, че творбите на френския писател са му повлияли да се заеме със съдбите и делата на своите герои. Разбира се, Николай Овчаров е археолог и историк, чийто научен и творчески път е твърде различен от този на белетриста, но това ни най-малко не му е попречило да изгради вълнуващ и увлекателен исторически разказ – „особеност“, която е налице и в предишните му около стотина книги… Непременно държа да отбележа тези качества на творческото писане на Николай Овчаров, защото той, уви, е сред малцината наши историци, които умеят да въвлекат читателя в самата тъкан на научната материя, вместо да го „затрупат“ с претенциозни разсъждения, често и с почти неразбираема уж „строго“ академична лексика и терминология.
В Пролога на своята монументална историческа „сага“ Николай Овчаров елегантно, но категорично формулира постановката за средновековната Българска империя. Тръгвайки от изворите на най-старата ни история, авторът убедително показва дълбоките корени на българската държавна идеология и как тя е доразвита от цар Симеон Велики – България да се превърна в средище на универсалната християнска империя! И, както можем да се убедим сами, не става дума за някаква мегаломанска идея, а за осмислянето на ролята на българите в тогавашния свят – мислене, което стъпва върху древната история на нашите земи и шеметното израстване на държавата, нейната духовност и култура в епохата на „Златния век“… Наистина, превратностите на историята на позволяват Симеоновата имперска идея да бъде осъществена в пълния си блясък, но още старите френски византолози признаваха, че българският цар е по-велик от Карл Велики, защото поставя основите на една цивилизация… Така или иначе, оттук-нататък средновековна България не е „кралство“, а именно „империя“ до самата си политическа гибел – факт, който е отразен в редица писмени паметници на Изток и на Запад, включително в средновековните гербовници!
Първият от главните герои на проф. Овчаров е победоносният цар Калоян, чиято личност вълнува учения от много години. Неслучайно казваме „главни герои“, защото авторът се спира достатъчно обстойно и на делата на по-големите Калоянови братя Теодор-Петър и Асен, „братята освободители“ (с пълно право можем да ги наречем така!), възродители на погиналата през 1018 г. българска държава. Проф. Николай Овчаров майсторски увлича читателя в сложните политически и дипломатически ходове на „благородния мъж Йоаниций“, както отначало дистанцирано го нарича папа Инокентий – ходове на интелектуално подготвен, енергичен и волеви държавник, човек, способен на смели, рисковани, но и обмислени военни акции. Факт е, че само за някакви си десетина години политиката на цар Калоян превръща почти забравената от света България в политическа и военна сила от европейски мащаб.
Следващият от главните герои на историческата сага естествено е Иван Асен II, чиято основна характеристика за Николай Овчаров е „Императорът“! Освен че проследява в детайли политиката на знаменития цар, авторът загърбва обичайната при представянето на Иван Асен патетика, клишетата за „добрия цар“, прословутите му „сватби“ и т. н., като го представя в максимално възможната обективна светлина. Онова, което със сигурност ще остане в съзнанието на читателя, е широкият размах, с който действа този наш владетел, определен в Бориловия синодик като „… най-великият от българските царе…“ И с пълно основание, защото бурите, връхлетели България след неговата смърт, не успяват да изличат изграденото от него – въпреки териториалните загуби и кървавите вътрешни борби при преките му наследници.
Държа специално да отбележа, че между великите царе Николай Овчаров с пълно право поставя незаслужено пренебрегвания, обруган от старите ни историци цар Константин Тих Асен. Преди години известният наш медиевист Иван Божилов писа: „Константин Тих е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се е опитвал да изведе България от критичното състояние, в което се е намирала, но съдбата проваляла усилията му…” В същност, както показва Николай Овчаров, подобно виждане е твърде емоционално и в крайна сметка невярно... Усилията на цар Константин в повечето случаи са имали положителен резултат, независимо от обратите и капризите на същата тази съдба…Именно поради това своеобразната реабилитация на този наш владетел в никакъв случай не е самоцелна, а се опира на реалните факти. „Няма съмнение – пише проф. Николай Овчаров,– че цар Константин Тих Асен наистина е противоречива и сложна личност, (…) живял в динамична и трудна епоха, наследявайки от своите предшественици разруха и хаос в държавата…“ и който е имал „… своите звездни мигове и тежки провали…“ Така или иначе, наистина „злочестият цар“ Константин се проявява като способен и енергичен владетел, който се справя с каскада от сложни вътрешни и външнополитически проблеми. Затова неговата реабилитация е акт на справедливост, на отговорност от страна на историческата наука.
В нова, донякъде непозната светлина, проф. Николай Овчаров представя и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на династичния род Тертеровци. При това не на фона на злополучния му баща Георги I Тертер, независимо от добрите думи и за него (куманският хански потомък, „… когото българите величаели…“), а в качеството му на самоизградила се „в движение“ историческа личност. Към името на Светослав авторът донякъде в маниера на Морис Дрюон прибавя характеристиката „хитроумен“. Действително, митарствата на българския принц, които напомнят приключенски роман, формират у него политически качества в духа на Макиавели. Изгубилият практически всичко царски син и изгнаник при татарите, в крайна сметка не само си връща бащиния престол, но преодолява татарската хегемония, дава урок на Византия и на вътрешната опозиция, не пощадява дори своя чичо деспот Алдимир…И в края на краищата изважда страната от продължилата десетилетия тежка криза.
Прочутият златен печат на цар Иван Асен ІІ
Цар Иван Александър Асен, следващият от главните герои на сагата за великите владетели, носи характеристиката „Миротворецът“. И това не е само политическа оценка за държавник, военачалник и дипломат, а и сполучлива метафора за една сложна човешка личност, изградила свой собствен „свят“ (“мир“ на старобългарски), раздиран от светски, верски и дори и от семейни бури… В крайна сметка, сложната личност на цар Иван Александър е представена по оригинален и убедителен начин. Николай Овчаров оценява по новому някои от най-важните военни и дипломатически акции на българския цар, вплитайки в своя разказ оригинални идеи по отношение на неговата вътрешна и външна политика, духовната сфера, културния живот, изкуството, книжовността...Както и при предишните герои в тази книга, авторът „освежава“ картината с наблюденията си на археолог и проучвател на градове и крепости, съумява да изчисти „оптиката“ на историческия поглед към важни обществени и геополитически процеси в български, балкански и европейския мащаб.
И до днес цар Иван Шишман е представян като слаб и безволев владетел, чиято трагична участ буди съчувствие и нищо повече… Фактите показват точно обратното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, но и ярка фигура на последният цар и „господин Търновски“. С убедителни аргументи Николай Овчаров опровергава създадения от историци и писатели неверен образ на един достоен държавник, който с пълно право трябва да бъде причислен към националните ни герои и мъченици на България. Ето защо избраното от Овчаров определение „Защитникът“ към името на Иван Шишман е справедливо и повече от точно – потвърждават го не само злостните думи на османските хронисти, но и археологическите данни, почерпени от собствения професионален опит на Николай Овчаров.
Разказът на трагичната, но и героична епоха на цар Иван Шишман непринудено и естествено „прелива“ в „Епилог“-а на историческата сага за великите царе на Второто Българско царство. Верен на себе си, Николай Овчаров подлага на унищожителна, но справедлива критика ругателите на българското минало, ненатрапчиво, но убедително и честно ни убеждава в собствената си „оптимистична теория за нашия народ“, ако перифразираме познатата формула на Иван Хаджийски. А аз се изкушавам да цитирам нещичко от същия „Епилог“ – римската максима „Дай ми фактите и ще ти дам правото!“ Такъв е отговорът на въпроса какво е мотивирало Николай Овчаров да напише новото си изследване – поредната негова книга, в която историческата истина е изградена върху истинските факти!
trud.bg
