РАДВАМЕ ЛИ СЕ В БЪЛГАРИЯ, КОГАТО УБИЯТ БОГАТ ЧОВЕК? И КОГА СТАНАХМЕ ТОЛКОВА РАЗЕДИНЕНИ И ОЗЛОБЕНИ ЕДИН КЪМ ДРУГ?

РАДВАМЕ ЛИ СЕ В БЪЛГАРИЯ, КОГАТО УБИЯТ БОГАТ ЧОВЕК? И КОГА СТАНАХМЕ ТОЛКОВА РАЗЕДИНЕНИ И ОЗЛОБЕНИ ЕДИН КЪМ ДРУГ?

Покрай убийството на Илиян Филипов отново излезе на повърхността един неприятен въпрос, който сякаш все по-трудно си позволяваме да зададем честно – какво се случва с нас, когато човекът срещу нас е богат? Наред с искрените съболезнования към семейството му се появиха и коментари, изпълнени със завист и злорадство – „кой знае как е забогатял“, „сам си го е заслужил“, „богат беше, какво толкова“. И когато четеш подобни думи под публикациите на неговите деца, вече не можеш да останеш само в рамките на конкретното убийство. Започваш да се питаш какво се случва с обществото ни.

Нека обаче първо разделим фактите от версиите. Факт е, че Илиян Филипов беше убит в Пловдив и по случая има обвиняем – 51-годишен мъж, който е познавал Филипов и е имал отношения с него. Прокуратурата посочва като мотив личен конфликт, породен от неуредени финансови отношения. Това е официално обявената версия на разследването към момента, а не окончателно установен съдебен факт.

Факт е също, че през годините около бизнеса на Филипов са извършвани проверки и са били изразявани различни съмнения. Публично беше съобщено например за проверка на компанията му заради подозрения за превоз на кокаин с камиони към Турция, като според публикуваната информация при тази проверка не е било открито нищо. Това означава, че има проверки и има публично съобщавани подозрения. Не означава автоматично, че има доказана контрабанда, корупция или незаконно забогатяване.

И точно тук трябва да бъдем внимателни с думите. В момента, в който кажем „бил е корумпиран“, „занимавал се е с контрабанда“ или „затова са го убили“, ние вече не говорим за установени факти, а за твърдения и предположения, които трябва да бъдат доказани. Ако има престъпление, нека бъде доказано. Ако има корупция, нека бъде доказана. Ако има незаконно забогатяване, нека има отговорност. Но това е работа на разследването и съда, а не на социалните мрежи.

Има обаче един въпрос, който нито разследването, нито съдът могат да решат вместо нас – можем ли да запазим човечността си, когато човекът, за когото става дума, не ни харесва?

Защото зад името Илиян Филипов стоят не само бизнес, пари, фирми и камиони. Стоят деца. И независимо какво мислим за него, една дъщеря вече е загубила баща си. Един син също е загубил баща си – по насилствен начин, внезапно и завинаги.

Представете си само за момент как изглежда това от тяхната страна. За нас той може да бъде бизнесмен, богат човек, спорна фигура или име от новините. За неговата дъщеря той е просто татко. Човекът, който е бил част от живота ѝ, който е присъствал в детството ѝ, който е трябвало да бъде там и занапред. Сега него го няма. Тя не погребва бизнеса му. Не погребва парите му. Не погребва камионите му. Погребва баща си.

И точно тук думите на сина му придобиват особена тежест. Вместо да отвърне на завистта със завист и на злорадството с омраза, той отказва да влезе в този кръг. И това е разбираемо. Той няма задължение да обяснява на непознати кой е бил баща му, няма задължение да защитава всяко негово решение и няма задължение да отговаря на хора, които в момента на семейна трагедия са избрали да сипят злоба. Той има право просто да скърби.

Може би точно тук трябва да си спомним и за християнската вяра, която толкова често наричаме част от нашата идентичност. Палим свещи, ходим в църква, празнуваме Великден и Коледа, говорим за прошка, милост и любов към ближния. Но какво означават тези думи, ако човешката ни реакция към една смърт зависи от това колко пари е имал човекът?

Християнството не ни учи, че животът на бедния е по-ценен от живота на богатия. Не ни учи и че трябва да оправдаваме грешките на хората. То ни напомня нещо много по-трудно – че човешкото достойнство не се определя от банковата сметка и че милостта не е награда за безгрешните.

Лесно е да съчувстваш на човек, когото смяташ за добър и невинен. Истинското изпитание е да запазиш човечността си към човек, когото не харесваш или за когото имаш сериозни съмнения.

Можеш да не харесваш един бизнесмен и да искаш всяка проверка срещу него да стигне докрай. Можеш да смяташ, че държавата трябва да задава много повече въпроси на богатите хора. Можеш да критикуваш начина, по който е натрупано едно богатство. Но можеш ли едновременно с това да кажеш: „Не знам цялата истина, но съжалявам, че този човек беше убит и че децата му загубиха баща си“?

Това не е противоречие. Това е границата между критиката и омразата.

Защото у нас сякаш твърде лесно се включва старият рефлекс: „Щом е богат, значи е откраднал“. Чуждият успех започва да изглежда подозрителен, чуждото богатство – като доказателство за нечестност, а когато богатият човек падне, някои приемат това като своеобразна справедливост. Само че богатството не е доказателство нито за почтеност, нито за престъпление. Както и бедността не е доказателство за добродетел.

Ако има виновен – съдът трябва да го осъди. Ако има престъпление – трябва да има наказание. Но никой коментар във Facebook няма да установи истината и никое злорадство няма да възстанови справедливостта.

Остава само въпросът какво показваме за самите себе си.

Кога станахме толкова разделени, че започнахме да виждаме първо богатия и бедния, „нашия“ и „чуждия“, успелия и неуспелия, а чак след това човека? Кога чуждият успех започна да ни дразни повече, отколкото чуждата смърт да ни боли? И кога решихме, че някой трябва първо да докаже пред нас, че е бил достатъчно добър, за да заслужи съчувствие?

Не е нужно да харесваме богатите. Не е нужно да оправдаваме никого. Не е нужно да спираме да задаваме въпроси. Напротив – въпросите трябва да се задават, проверките трябва да се правят, а ако има нарушения, виновните трябва да носят отговорност. Но това може да съществува едновременно с елементарното съчувствие към едно семейство, което е загубило човек.

Защото дъщерята, която стои пред гроба на баща си, не стои там като дъщеря на „богат човек“. Тя стои там като дъщеря, която е загубила баща си. А синът, който отказва да отговаря на чуждата завист и злорадство, може би ни показва нещо, което ние като общество все по-често забравяме – че не всяка омраза заслужава отговор и че понякога най-силната позиция е да не позволиш чуждата злоба да те направи злобен.

Затова нека има разследване, нека има истина и ако има доказана вина – нека има справедливост. Но нека не превръщаме смъртта в повод за празнуване и нека не превръщаме завистта в морална присъда.

Защото фактите са за разследването, версиите са за проверяване, вината е за съда, а човечността е за всички нас.

И ако наистина вярваме в Бога, ако наистина говорим за прошка и милост, може би точно в такива моменти трябва да покажем какво означават тези думи.

Не е нужно да харесваш човека, за да съжаляваш за смъртта му. Не е нужно да оправдаваш живота му, за да уважаваш болката на децата му.

Моделът може да бъде критикуван. Богатството може да бъде проверявано. Вината може да бъде доказвана. Но човешката болка не трябва да бъде подлагана на търг.

Защото днес е чуждият баща.

Утре може да бъде нашият.

И тогава няма да ни интересува колко пари е имал.

Ще ни интересува само едно:

че го няма.

Цветелина Ватовска