Берковица е красиво градче, разположено в Западна Стара планина. Единствено хората, които не са обиколили приказните околности на планината, не са усетили магията на това място. Неслучайно Иван Вазов запазил цял живот възхищението си от града, връх Ком и западните части на старопланинската верига. Поетът прекарва там около година като местен съдия и посвещава голяма част от времето си на разходки сред „дивната природа“ според думите му за Берковица. Освен това получава вдъхновение за стихове и проза от местните легенди. Това е и причината, поради която на връх Ком е издигнат барелеф на големия поет.
В едноименната си възхвала на берковския първенец той възкликва: „От тук окото волно прегради не намира. Вселената пред мене покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми; и както тез могили без трънье и без храсти, душата ми е чиста от зависти и страсти”. Със своите 2016 метра Ком е най-високият връх в Берковския дял на Стара планина.
За други по-ниски върхове се разказват интересни легенди като тази за Момина могила. Тя е висока 1 713 метра и се намира югозападно от Берковица. Преданието гласи, че несбъдната любов дава името на височината. В ранна пролет цигански табор поел по пътя от Берковица за Пирот. В него имало и една българска девойка, която циганите отглеждали от малка. Стар циганин я намерил, когато момиченцето плачело край умиращия си баща. Цялото семейство било изклано от турците. Циганинът взел детето. Малкото момиченце станало хубава мома. За
нея циганите казвали, че денем затъмнява слънцето, а нощем свети по-ярко от луната. Тя била не само красива, но сладкодумна и обичлива, та млади и стари гледали да подхванат приказки с нея. Привечер циганският табор разпънал шатрите си на една красива поляна над местността „Здравченица“ в Берковския балкан.
Мъжете напалили големи огньове около които започнало буйно веселие. Жените бързо приготвили храната и се присъединили към мъжете. Скоро всички се понесли в буен танц на поляната.
Късно вечерта оттам минавала хайдушка дружина и се присъединила към пируващите цигани.
Байрактарят на четата започнал да се заглежда в българската девойка, по чието хубаво лице играели бакърените отблясъци на огньовете. За ужас на циганите тя също започнала да отвръща на погледите му. Хайдутинът отишъл при нея. Попитал я защо живее при циганите. Тя отговорила, че родителите й са убити от турците и е пораснала при циганите.
Казала още, че като умирал, баща й казал, че има брат с голяма бенка на лявата гръд. Да го дири по този белег. Едва чул тези думи, четникът разкъсал ризата си и показал бенката. Братът и сестрата се прегърнали. Всички наблюдавали трогателната среща между изгубените близки. Хайдутите се радвали с радостта на своя побратим, а циганите се косели от яд. Байрактарят поискал от войводата разрешение да вземе девойката в дружината. Войводата се съгласил на драго сърце, но циганите не я давали. Един през друг започнали да викат, че тя е отраснала при тях и че в табора й е мястото да живее и умре. Братът пък се опитвал да каже колко дълго я е търсил из всички краища на страната, когато научил, че само тя е жива от цялото семейство.
Настанала страшна олелия. Никой не отстъпвал. Циганите измъкнали острите си ножове, а хайдутите пищовите. Завързала се жестока битка. Най-яростно от всички се биел млад и хубав циганин, който обичал момичето и се надявал то да му стане жена. Хайдутите неведнъж предлагали на циганите да прекратят неравния бой и да се разберат с добро, но ония не искали и да чуят. За кратко време всички цигани били избити освен най-стария от тях, който не взел участие в безсмисленото кръвопролитие. На другия ден старият циганин със сълзи на очи и неизказана болка в сърцето погребал на поляната всички мъртви. Затова тя оттогава и до днес носи името Циганско поле.
А младият циганин, влюбен в българката, макар и тежко ранен, успял да забие нож в гърба й. Брат й я взел на ръце и я изнесъл горе на височината. Девойката се мъчила цяла нощ и рано сутринта издъхнала, като стискала до болка ръката на неутешимия си брат. Безкрайна била мъката на хайдутина, току-що открил единствения си близък човек. Погребали я с хайдушки почести. Оттогава тази височина носи името Момина могила.
И сърцата на конете не издържат
Тъжна е и друга легенда от Берковско. Тя разказва за извор с вода, който получава името си от смъртта на търговски коне. Вървейки по билото на Берковския Балкан, на изток от връх Сребърна, където се намира една от граничните коти между България и Сърбия, се стига до малка красива поляна и кладенец с много студена, бистра като момина сълза вода. Преданието разказва, че край този кладенец от стари времена е минавал стар римски и турски оживен търговски друм от Берковица за Пирот. По него се движели тежки кервани, натоварени със сол и други изделия на берковските занаятчии.
Веднъж керваните стигнали уморени до кладенеца. Била ясна и прохладна нощ. Милиони звезди обсипвали небесния свод. Керванджиите пуснали конете на почивка и не след дълго заспали дълбоко.
Но измъчените от тежкия товар, трудния път, силната умора и жажда коне се напили със студена вода до насита и сърцата им не издържали – животните умрели през нощта. На сутринта керванджиите намерили своите добри приятели мъртви. С горещи сълзи на очи те закопали побратимите си. Слухът за гибелта на конете се разнесъл наблизо и далеч, затова хората от околните селища кръстили извора Конярски кладенец. Това наименование и днес е запазено с цялата си нещастна история.
Източник: Уикенд
