Тая сутрин минах край сградата на Централна поща - Враца. И видях пред страничния вход, който поне от две десетилетия изпълнява ролята на главен (направило ли ви е впечатление, че главните входове на повечето институции са затворени и суверенът се пропуска само през страничния вход?) колосална опашка от немощни тела и побелели глави на пенсионери, чакащи да си вземат мизерните пенсии. Мизерни, защото облагодетелстваните пенсионери и родители на мутри-милионери не чакат пред пощите.
Хората на опашката бяха над седемдесет и пет годишни, мнозина изглеждаха надхвърлили осемдесетте. Имаше мършави бабки, едва живи, които трепереха от Паркинсон или просто от старческа немощ, опрени на бастуните си. Явно нямаха карти или не умееха да си служат с тях, макар че и да имаха, в дните на раздаване на пенсиите, пред банкоматите също се извива опашка. Нямаха и никой близък роднина, който да вземе пенсията им вместо тях и да ги спаси от чакането. Децата им отдавна са по чужбините.
Пощата едва бе отворила, а на опашката стояха повече от сто и петдесет човека. Най-старите пенсионери, с най-отдавнашно ЕГН. Тези, от които мутренската държава иска да се очисти, защото "бадява ядат хляба й" - а той е кът, освен за престъпната върхушка.
Утринното слънце бързо се изкачваше в прорязаното от отровни самолетни линии нежносиньо, пролетно небе. Денят обещаваше да бъде горещ. След минути слънцето щеше да надвисне над покривите и да напече с цялата си майска сила тия безпомощни клети бели глави.
Подминах, но бях улучена право в сърцето. Струваше ми се, че подминавам корабокрушенци. Бях по-млада от тях, макар и не толкова много. Да оставиш старци и деца в беда е грях. Но дори не мислех за това. Всичко стана отведнъж, без да го мисля. Върнах се обратно към опашката.
Срамежлива съм, трудно се обръщам към непознати хора, към голяма тълпа. Но преодолях тази бариера, жегата напираше. Казах им:
- Мили хора, защо стоите отвън? Имате пълното право да влезете в залата, тя е обширна, има столове, ще седнете. Нека поне най-слабите и болните да влязат. Пощата е в дълг пред вас, държавата е в дълг пред вас. А не вие пред тях. Защо стоите тук като наказани?
- Не можем да влезем - отговориха ми най-близкостоящите бабки и дядовци. - На входа е застанал един и не пуска никого. Пуска само по двама-трима човека. Колкото излизат, толкова пуска да влязат.
- Той няма право да постъпва така, това е издевателство - настоявах аз. - Това унижение вървеше с ковид мерките. Сега те са премахнати. Ще отида на входа и ще говоря с тоя охранител. Не може да ви държи отвън.
Познавах по лице тоя груб простак. Едно яко, плещесто джудже. Бях се сблъсквала с него. Налиташе да ме бие, защото отказвах да сложа маска, когато влизах в Пощата - или по-точно в унилото замиращо учреждение, което някога беше Поща. Бях се оплакала от това зло джудже на директорката, а тя ми каза, че човекът се отнася грубиянски с клиентите, защото охранителната фирма го държи на минимална заплата. Нима клиентите са виновни за това, та тоя лумпен кипи от злоба тъкмо срещу тях? Защо не напсува своите работодатели, защо не въстане в името на справедливостта? И най-вече защо, какъвто е битанка, не отиде да работи на село, да отгледа зеленчуци, да направи нещо истинско, а предпочита да стои на минимална заплата и да злобее тук, в града?
Бях му набрала и направих крачка към входа, за да говоря с него.
- Такъв е редът, ние няма да измисляме нов ред! - сопна се разлютен дядка от опашката - и той нисък, як и приземист, с жълти слънчеви очила, които бяха на мода преди две петилетки. - Никой не ти иска помощта! Някой иска ли й помощта? - обърна се той към множеството.
Бабките и дядковците страхливо извърнаха очи. Показваха, че не са искали никаква помощ.
- Ще стоим тук. Редът ни все ще дойде някога - натърти дядото с жълтите очила. И ме закова: - Ти да не си от тия, дето протестират и срещу ковида?
Признах, че съм точно от тия. И той побесня. Имал толкова познати, които били умрели от ковид. Носел и сега маска в затворено помещение. Аз съм от безотговорните, на които не им пука за другите.
- Хора, ще колабирате - опитах се да се върна в отправната точка. - Тук има болни, целите се тресат. Ще говоря с началниците да ги пуснат вътре. Не е невъзможно.
- А да оставиш народеца на мира възможно ли е? - насмешливо викна дядката сред одобрителните възгласи на още неколцина.- Айде чупка, кой откъде е ...
Погледнах останалите. Те гледаха вторачено, всеки в тила на човека пред него. Бяха сгъчкана тълпа, непробиваемо мълчание. Не ме забелязваха, бях празно пространство. Обърнах се и си тръгнах.
- Започнали са вече предизборната агитация - дочух подхвърляне зад гърба си. Тук там избухна невесел смях.
Дадох си сметка, че тези хора ме мразят. Бях развалила деня им с нелепите си призиви. Обидих тяхното стадно робско примирение. И те негодуват ... срещу мен.
Вървях бавно към дома. По пешеходната алея чукаха токчетата на служителките в герберската община. Сякаш всяко чукане, всяка крачка, натъртваше: "Това е властта!" Неизброимо множество от карикатури със смешни "модни" костюми и животински лица. Непознати за мен лица, защото повече от четиридесет години не съм живяла в родния град. Тук съм от година и половина, откакто... Никога не съм членувала в никаква партия. Излизам само сутрин да пия кафе от автомат за шейсет стотинки. В останалото време пиша - уж.
Милена Върбанова
