Някои от обичаите се съхраняват във фолклора чак до наши дни
Имало специални професионални ловци, наречени „джададжии”, „въперари”
Тези дни на Перперикон се случи поредната „минисензация“, както казва един от многобройните ми „доброжелатели“. В поредния гроб от разкривания в момента некропол от ХІІІ-ХІV в. в Южния квартал е разкрит скелетът на човек с много нисък ръст. Нищо особено – един от десетките проучени през сезона гробове, ако не беше един важен детайл. На гърдите в дясната страна е положен дълъг около 15 см железен кръст. Очевидно това не е обичайното нагръдно кръстче, което всеки християнин носи на гърдите си. Заостреният шип в основата показва, че става въпрос за навершие на църковна хоругва. Симетрично на другото рамо пък е поставен друг железен предмет –земеделско сечиво също с остър край.
Новото откритие на Перперикон – покойник, погребан с хоругвен кръст.
Читателите помнят сензацията от 2012 г. в Созопол, когато бе открит т. нар. „вампир“ – покойник от ХІІІ-ХІV в, прикован към земята с острие на железен палешник. Негов „близнак по участ“ пък бе намерен в гробището в Акропола на Перперикон през 2013 г., където подобен връх на рало бе забит в лявата плешка на мъртвеца. По-късно при разкопки във Велико Търново се появи друга разновидност на ритуала – приковаване на крайниците на човека към земята с четири железни скоби, а петата бе забита в сърдечната област.
Интересът към този обичай се оказа грандиозен не само у нас, но и в световен мащаб. Новините за прословутите „вампири“ обиколиха Земята, тиражирани от хиляди медии. В България пристигаха екипи на десетки телевизии от Европа, САЩ, Япония и други страни, за да снимат филми за потомците на Дракула. А археолози и историци трябваше да обясняваме, че не става дума за кръвожадни вампири, а за народни обичаи против вампирясване.
Всъщност учените са добре запознати с тях. Това е древна езическа традиция, запазила се и след приемането на християнството. Най-голяма е концентрацията на такива гробове в планинските и полупланинските райони – некрополите при Седларе и Мишевско в Родопите; Терзийско, община Сунгурларе; Бельова черква край Самоков и др. Обичаят се практикувал особено силно в тъмните векове на османското робство, когато християнството добива почти домашен характер. Против вампирясване се наблюдава опалване на гробната яма; слагане на въглени или камъни върху тялото; връзване на крайниците с въже или ремък. Драстичен вариант е пробождането с остър предмет, главно в сърдечната област.
„Вампирските” обичаи се съхраняват във фолклора чак до наши дни. Много важни са изследванията на Христо Вакарелски, Иваничка Георгиева, Рачко Попов и др. етнолози. Имената, с които са обозначавани измислените от народа демонични същества, са много – „въпер”, „дракус”, „плътеник”, „устрел”. Безброй са причините, поради които мъртвец може да вампиряса. Като цяло това са „не по реда си умрели хора”. Такива са тези, чиято смърт е настъпила насилствено и неестествено - били са убити или са посегнали на живота си. Такива са удавниците, падналите от високо, убитите от гръм, обесените, загиналите далеч от родината си, чиито гроб е неизвестен. За тях се смятало, че след смъртта могат да се превърнат в зли и отмъстителни духове. Раните по тялото или язви в стомаха също водят до вампиризъм. В Странджа вярвали, че починалите некръстени до 9 дни деца стават „устрели”. Вампир може да произлезе от покойник, погребан в дреха, плетена през Вълчата неделя, или от мъртвец, роден от майка, яла при бременността си месо от животно, убито от вълк.
Други вярвания са свързани с моралните норми в обществото. Смятало се, че мъртвият ще вампиряса, ако не е погребан по християнски. Според народните предания във вампир се превръща неоплаканият и неопят покойник. Такива стават анатемосаните и отлъчени от църквата, крадците, убийците, блудниците, пияниците, магьосниците. В тях се е вселил дяволът и не им дава покой, защото с негова помощ са извършвали редица престъпни деяния.
Много интересен момент е старинното виждане, че вампири стават престарели, тежко болни или уродливи хора. През Средновековието средната продължителност на живота е била 40-45 години и е било непонятно как някой може да доживее 70-80 години. Тези схващания са запазени и до днес с фрази от типа – „Погледни я тази баба, превърнала се е във вампир!” Заподозрени са били и хората джуджета, на които в древността освен с насмешка, се е гледало с подозрение и страх.
Вампири можели да станат покойници и поради неспазване на погребални обичаи. Това се случвало, ако през трупа се подаде предмет, ръкуват се или бъде прескочен от някакво животно. Във вампири се превръщали мъртъвци, чиито очи не са били затворени; ако някой от погребалната процесия се обърнел назад по пътя към гробищата; ако паднела сянка върху трупа, завалял дъжд или излизал вятър. Затова пазели мъртвеца денонощно при светлината на свещи, лампи или огъня в огнището, а гроба копаели в деня на погребението. От стаята се гонели всички животни, а мястото, където е лежало тялото, не се пресичало три дни.
В своята „Българска народна митология” Иваничка Георгиева анализира методите за борба против превъплътяването. Главни предпазни средства против вампирясване са християнският символ – кръста, желязото, огънят, тръните, коловете и прословутия чесън. Практикувало се опалването на гроба с огън, което се вижда при археологически разкопки. То се извършвало на втория или третия ден преди изгрев слънце от нечетен брой жени, като гроба се ограждал със слама, кълчища или конци, които се горели, а после следвало трикратно обикаляне на гроба. Обичайна практика е слагането на железни предмети (нож, секира, пирон) на мястото на смъртта или върху трупа. Това се правело, за „да се пъди нечистия дух” и „да не се връща смъртта вкъщи”. Железата понякога се забивали в корема, сърдечната област, петите и дланите на мъртвеца, но пробождането можело да стане и с трън или дървен кол.
Покойникът можел да се превърне във вампир от деня на погребението до 40-я ден. През това време той излизал през нощта, а през деня се прибирал в гроба. Основната храна на вампира била кръвта на домашните животни, но понякога нападал спящи хора, особено жени, и пиел кръвта им. Ако не бил унищожен до 40-я ден, вампирът можел да се „укости“, т. е. вече да има изцяло вид на човек. Тогава той започвал живот на друго място от това, където е живял и където не го познавали.
Обикновено после се женел и се занимавал с търговия, месарство, бръснарство. Животът му обаче бил недълготраен, защото той самият или някой друг го поразявал при съмнение и от него оставала само локва пихтиеста кръв.
За справянето с вампирите имало специални професионални ловци, наречени „вампирджии”, „джададжии”, „въперари” и др. Такъв човек дори бил видян през 80-те години на миналия век от етнолога Рачко Попов в Северозападна България. Той ходел нощем и пробождал с дървен кол гробовете на заподозрените във вампиризъм покойници. Най-подходящо време било по първи петли и вампирджиите дебнели тогава демоните. За да ги изкарат от бърлогите им използвали мехове с кръв и с икони на св. Богородица.
Някой ще каже, че това са „бабини деветини“, но всъщност мнозина хора по света още вярват в тях. През 2005 г. в съседна Румъния, родината на Дракула, е образувано съдебно производство срещу някой си Георге Маринеску и пет члена от семейството му. Те са осъдени на по шест месеца затвор за незаконното ексхумиране на тялото на наскоро починал техен роднина. Според показанията им, той излизал от гроба, преследвал ги, а през нощта им пиел кръвта. Затова точно в полунощ семейството извадило тялото, изтръгнали му сърцето и го изгорили, а после направили от пепелта еликсир, който пиели като противоотрова на вампира.
Детайл от ситуацията.
Тепърва ще изследваме новия „вампир“ от Перперикон. Дали той е бил още дете или е бил човек с много нисък ръст, смятан от съвременниците си за „нефелен“ и поради това – заплашен от вампирясване. Или пък е починал при някакви странни обстоятелства? Във всеки случай находката ни отгръща още една страница от книгата, която продължаваме да четем – „Историята на Перперикон“.
trud.bg
