Светлин Русев: Политиците ни положиха много усилия, за да ни лишат от вяра в морала

-Господин Русев, всеки народ си заслужава политиците, казват класиците. Заслужаваме ли обаче Ботев, Левски, феномена Ванга, светеца дядо Добри?

-На класиците им е лесно да правят обобщения, при тях и безсмислиците звучат мъдро, но като художник, който се счита част от този народ, не смятам, че си заслужавам политиците... Извинявам се на изключенията, към които се отнасям с много жал и уважение. По-скоро политиците не заслужават стоицизма и малкото останала вяра на своя народ. И Ботев, и Левски, и всички възрожденци, и Ванга, и дядо Добри (защо не и Дънов) са икони, които не могат да се заслужават с добро ученическо поведение. Те са саможертвен дар на националната ни съдба, пример, който ежедневно трябва да държи будна националната ни и човешка отговорност. Пред иконата не с механичното кръстене, а с дълбок човешки размисъл и покаяние можем да стигнем до градивно, съзидателно действие. Не са достатъчни само традиционните протоколни дни на почит, в които засвидетелстваме нашата гордост, която не заслужаваме, защото е родена от подвига и делата на други.

-За пророчествата на Ванга са изписани хиляди страници и казани хиляди думи, как да отсеем зърното от плявата?

-Ванга не беше обикновена пророчица, която да определяме с какво е предрекла, познала или не... Това, че си бил до Ванга, или ти е гледала и казала нещо, на което е съмнително дали си разбрал дълбокия смисъл, не ни дава право да упражняваме собствената си двуизмерност с неща, които имат космически измерения. Човешката суета превръща Ванга едва ли не в личен оракул, който ни е избрал и посветил в своите истини!? Личният спомен има значение за този, на когото Ванга е помогнала, а не неговата публичност за собствена употреба. Отсяването на чистото зърно от плявата може да задоволи любителите на елементарни истини, но високата мисия, с която Ванга беше изпратена, е нещо много по-голямо и човешки значимо. На кого какво е казала Ванга, какъв е бил смисълът и кой какво е разбрал и какво се е случило, са неща, които не покриват нейното дело и мъченическия й живот. Мисията на Ванга да помага за физическото и духовно изцеление на хората е много над нейната изключителна прорицателност и ясновидство. Един изключително извисен дух от най-висока категория беше приземен на наше битово ниво, за да може да говори с езика на човешката болка и надежда.

- Многократно сте споделяли близостта си с Ванга, имало ли е случай да се усъмните за миг в дарбата й?

- Никога - дори за миг, не съм се съмнявал!  Много неща може да не сме разбрали като смисъл и време, а някои звучаха иносказателно като древни притчи. Това, което носеше Ванга, не беше дарба в обикновения смисъл. Нейните възможности, сила и проницателност като че ли се определяха от някакъв всемирен закон за човешкото битие. Ванга беше живото свидетелство за целостта на Вселената и духовния живот на човека във всичките му измерения.

- Как станахте близък с нея?

- И друг път съм споменавал за тази първа среща. Ванга беше извикана от Людмила Живкова да гледа на болен човек. Още със самото си пристигане попитала: "Кам го Светлин? Доведете го и тогава ще гледам." За щастие намериха ме и след 20-30 минути, притеснен и смутен, бях при нея. Потресаващото за мен беше въпроса й: "Кой е Ван Гог?" И всичко свързано след това с моя отговор и нейната препоръка да ида на гроба му. Това беше началото! Не само към мен, но и към други хора, които Ванга беше допуснала до себе си, мисля, че посвоему беше снизходителна към нашата земна греховност. Защо? Тя си знае. Но при всички случаи това беше за нас някакъв дар на Съдбата.

- Какво е обяснението ви, че именно тук, сред нас, се появява тя?

- Не мога да знам и не бих си позволил съчинения за неща, които са над и извън ограничените ни представи. Изпращането й тук, в България, с определена мисия, мисля, че беше някакъв божествен дар за сиромашката ни страна. Къде, кога и защо извисени духове се появяват в нашето земно пространство, не ни е дадено да знаем. Но това са знаци за служене и действие на по-високо ниво. А че тяхната поява не е случайна, е очевидно както и направляването им от духовни сили и енергии с божествен произход. Но и това са само думи за света извън нас, който носим неосъзнат и непознаваем в самите нас. За канонично вярващите е лесно да кажат Бог, но за вярващите християни, извън каноничните правила, остава вечният въпрос "Откъде сме, накъде и защо?".

- Има ли според вас значение, че църквата е против канонизирането й?

- Ванга е канонизирана в сърцата и съзнанието на всички вярващи, които са се докоснали до нейната благословена мисия. Това, че институцията Църква е далече от канонизирането на Ванга, това не променя светостта на нейния мъченически живот.

- Докъде стигна спорът за вашите стенописи в църквата на Рупите? Синодът призна ли храма на Ванга?

- Аз спор с църквата нямам. Какво някои нейни представители са мислели и какво са целели с демонизирането на Ванга, на храма и стенописите, е техен проблем. Служене в храма има и продължава святото дело и духовната мисия на Ванга.

- Да си представим, че Ванга е още жива, какво бихте я попитали?

- Ванга е жива, на какво ниво и по какъв начин - не знаем... Въпросите, които евентуално нося, са извън публичния интерес. Човек, когато разговаря със себе си и със заминали, задължително е извън общественото любопитство, дори и когато е добронамерено.

- Приживе пророчицата предупреждавала ли ви е за нещо?

- Това са лични пространства. С предишния отговор, мисля че бях достатъчно ясен. Обществените предупреждения са известни и доколкото са предупреждения или са просто споделяне, ги има в няколко книги, които Фондация "Ванга" издаде, и в документалния филм на Тома Томов.

- Навремето големците ходеха често при Ванга. Спестяваше ли им тя истината?

- Ванга не само за големците, но за всеки - според нуждите и необходимостта, е казвала това, което е трябвало да каже и по начин, по който е имало смисъл. Какво е спестявала, и какво е казвала, и защо - тя си знае. Но, за да каже за нещо на някого "Не ми е дадено" - това не само значи много, но и отговаря на всички въпроси, свързани с характера на нейната прорицателност.

- На кого да вярват днешните българи и защо?

- Няма институция, която да се ползва поне с прилично доверие.  Нашите политици и държавници положиха много усилия, за да лишат всички от вяра в морала и поведението им. Преживяхме много илюзии, много политически превъплъщения и днес - дори кошницата с илюзии е празна. Значението на професионалиста, на специалиста, на знаещия и можещия, на духовно издигнатия е сведено в най-добрия случай (по необходимост) - до някакви обслужващи съветнически функции, с които никой не се съобразява. Артистът, писателят, изпълнителят, ученият, художникът изграждат собствения си успех във вярата, в пътя и каузата, на която служат! Някога великият Роден в своя Завет ни остави най-красивата илюзия, която, ако не осъзнаем като надежда, сме загубени всички! "Но светът ще бъде щастлив едва тогава, когато при всеки човек ще има духа на художник, с други думи, когато всеки ще намира радост в своя труд", казва Огюст Роден.

Съзнавам това колко наивно звучи на умните прагматици и държавници, но достойнството и саможертвата на "Гражданите на Кале" днес имат не само национално и гражданско измерение!

Не очаквайте да ви посоча политическа личност или държавник (не че няма изключения). Къде, кога и по какъв начин доказаха, че над всичко живеят и се борят за някаква надполитическа национална кауза?! Словесната иконография, като изключим малко повече модни чуждици, по нищо не се различава от стила на някогашния партиен апаратчик - може би само Бойко Борисов, като Пенчо Кубадински, внася някаква свежа различност. В нашия обществен живот доверието във водачите не е късметче, което можеш да изтеглиш или получиш заедно с кафето, или с патетични обещания за светло бъдеще. Изборните въртележки го доказаха.

- Случвало ли ви се е да връщате награда и може ли една награда да е обида?

- Известно е, че навремето отказах с открито писмо до президента, във в. "Труд" орден "Стара планина" по случай 70-годишнината ми. Причината беше колкото обидна за мен, толкова и за критериите, с които за същата годишнина беше отминат Константин Павлов. Между другото, в писмото споделих: "Ако има някой, който трябва да бъде избран от малцината избрани като мярка за достойнството на българската култура в нейния труден и сложен път, безспорно един от тях и Константин Павлов... Ние сме едно поколение със сложно и противоречиво движение, белязано от съдбата с различни знаци. Не знам от кого какво ще остане, но поетът Константин Павлов издържа проверката на времето, а времето преодоля и забрави неговите критици. Без да страдам от липса на самочувствие, чувствам се неудобно, незаслужено привилегирован и дарен с нещо, което най-малкото преди мен е заслужено от друг.

Причините, поради които една награда може да бъде обидна, са много, дори когато са я получавали и достойни хора. Когато нейната степен не отговаря на собствените ни представи за заслуги, когато е връчена на личност, обидна за представата ни за заслуги, когато се връчва от институции или нейни представители, които са извън нашата ценностна йерархия, и т.н., и т.н. Отказът е личен акт и отговорността е лична за всички последици, независимо от какъв характер са. Като човек, който е получавал много и различни награди, а и самият аз съм участвал във формирането на критерии и определял носителите на отличия, си давам ясна сметка за относителната стойност на повечето награди. При едни обстоятелства една награда може да бъде високо и достойно отличие, при други - обидно. Познавам много добре кошмара около званията на 24 май. Достатъчно беше сред заслужено наградените да има един "спуснат отгоре", за да обезсмисли значението на наградата.

Но в крайна сметка високият смисъл на наградата е доста по-различен от ордените, които се нареждаха на възглавничката до покойника! Изобщо наградата върви заедно със заслугите, суетата и наранената гордост! Дяволска работа! Единственото спасение е да не се вземаме много на сериозно!

- Заливат ни апокалиптични прогнози за България и за света. Вярвате ли на тях или сте оптимист?

- За съжаление това не са прогнози, а безумна и жестока световна и нашенска реалност. Не става дума дали вярвам или не на подобни прогнози. Светът, в който живеем, откъдето и да го погледнем, се тресе от безумия, родени от политически, национални, икономически и верски страсти и интереси. Не съм оптимист, но вярвам, че Земята е обречена да оцелее, но кои ще останат и кои ще я населяват, и каква ще е цената, не смея да си помисля!

Не знам какво още трябва да стане, та Великите сили и всички държавници и политици, независимо от байраците, които носят и от иконите, под които се кръстят - да се събудят и видят, че това, което те и техните предшественици са сътворили - е извън естественото право на живот. Това е Светът Отсам!

Не знам в Света Отвъд какви сили и енергии бушуват във вековните борби между Светлината и Мрака, но това, което става в невидимия свят, се изгражда тук върху нашата земна греховност и усилия.

Иван Матанов, Стандарт