www.kevorkkevorkian.com
СВИДЕТЕЛСТВА
НЕВЕНА КОКАНОВА: ПОЛУЧИЛА СЪМ ТОЧНО ТОЛКОВА,
КОЛКОТО СЪМ ЗАСЛУЖИЛА
− Г-жо Коканова, защо дълго сте отказвали да участвате във
„Всяка неделя“?
− Това са мои лични причини − страдам от липса на самочувствие за публични откровения. Но добре си спомням – при второто обаждане разбрах, че това няма да ме подмине, и приех, защото Кеворк правеше нещо интересно, извън шаблона, първо по рода си и сега, след толкова години, знаем, че е оставил един много съществен документ за личностите на нашето общество.
− Писателят Димитър Велев е бил човекът, който ви е склонил да участвате?
− Да, вярно е. Тогава съпругът ми работеше върху филма
„Трите смъртни гряха“ по негов сценарий. Бяхме ежедневно заедно и той прояви някакъв вид натиск, но аз сама съзнавах, че участието във „Всяка неделя“ е както задължение, така и престиж.
− Вие тогава си признавате, че сте слаба в импровизациите. Така ли смятате и днес?
− Това не е моят стил. Харесвам импровизацията, но предпочитам нещата да са решени предварително. На сцената, по време на представление всеки път търся нови нюанси в ролята за дообогатяване и усъвършенстване на съответния образ, който обаче предварително е изграден като характеристика.
− Като събеседник по желание казвате, че любимата ви роля е от филма „Момчето си отива“.
− Много ми е мила и до ден днешен.
− Продължава ли да ви е любима?
− Казвам „мила“, като цъфнало клонче или щастлив детски смях. Любима роля ми е тази, която работя в момента. Тя е живата, топла и буйна вода, в която плувам и с която живея.
− Как да си обясним вашето мълчание. Рядко се появявате в медиите?
− Артистът служи на божественото, а словото е над него. То не бива да се разпилява безсмислено. Голословието е болест и губене на енергия. Затова се появявам там, където се надявам да бъда полезна.
− Такова място ли беше „Всяка неделя“?
− О, във „Всяка неделя“ Кеворк успяваше да покаже духовното ниво на своите събеседници от всички ъгли. Имаше способността да оголи човека и когато пред него заставаше богата личност, той достигаше до дълбините на нейното мислене. А това е голяма работа. Кеворк е бил винаги много подготвен, с познание и отношение към човека, с когото говори.
− Какво ви даде „Всяка неделя“?
− Не бих искала да спирам вниманието върху себе си – това е личен въпрос. По-важно е какво даде на цялата нация. Много добре си спомням, че „Всяка неделя“ беше първото явление в нашата телевизия, заради което хората се прибираха вкъщи да не го пропуснат. Това не е никак малко. Нашият народ бе жадувал за такова нещо, а същата потребност има и днес. Жалко, че вече няма такова събитие.
„Всяка неделя“ ще бъде история на България, един достоен летопис.
− Е, всички ли участници бяха толкова искрени? Не лъжеха ли в онези смутни времена?
− Малко ли е това, да видиш някой, че лъже. Кеворк умееше да ни покаже кой го прави.
− Кои събеседници няма да забравите никога?
− От доста съм се възхищавала. Въпросите към всеки събеседник съм отнасяла към себе си и съм търсела своя отговор.
В този смисъл Кеворк не те изоставяше, не те захвърляше. Той продължаваше да те държи във връзка със себе си, независимо че не си в студиото. Така изгради едно цяло ново общество от избраници − събеседници за всяка неделя.
− Как се отнасяте към фалшивите събеседници?
− Всичко има по земята. Лицемерието и фалшът винаги ще придружават човечеството.
− Вие притеснявахте ли се от Кеворкян?
− Винаги се притеснявам от живото предаване, а от него − двойно. Не знаех дали ще му отговоря бързо, дали ще имам рефлекс.
Остротата на Кеворк смущаваше хората, смущаваше и мен до мига, в който седнахме един срещу друг, погледнах го и потънах в едни очи, пълни с топлина и добронамереност. Всички вериги се скъсаха! Благодарна съм му за този поглед!
− Какво му признахте? Той ви е питал кой даде повече в двойката Шарланджиев − Коканова.
− А, този въпрос предизвика доста коментари, но каквото и да съм казала, то се е отнасяло за онова време.
− Какво загубихте със смъртта на Любомир Шарланджиев?
− Загубих много. Един живот със своите взаимоотношения, с мястото в обществото, с приятелствата. Трябваше да се създавам отново сама, с други сетива, с променена чувствителност, с ново съзнание... За мен това е второ съществувание, просто друг живот.
− Как изживявате загубите?
− Сега твърде хладнокръвно. Имам друго разбиране за света и законите, по които трябва да живее човек.
− Доста неща се случиха в живота ви от първото участие до днес. С какво ви промениха?
− Не съм правила анализ, но си мисля, че дните със своята многоликост неминуемо променят човека, стига очите му да виждат цветове. Радвам се на всеки преживян ден и благодаря на Бога за това.
− Колко филма имате зад гърба си?
− Над 60, но и сто да са, се говори само за седем. Това са тези, които не са остарели във времето.
− Смятате ли, че получихте достатъчно признание?
− Предостатъчно. Толкова хора ме отрупват с любовта и възторга си. Нищо не ме е подминало и аз нямам претенции за повече.
− Най-топлото признание от публиката кое е?
− Всеки го показва по свой начин. Скоро в Плевен едно момиче дойде при мен след спектакъла и изсипа в шепата ми планински кристалчета, за които се е изкачвала по върхове. Сама ги е чупила от скалата, за да ми ги поднесе. Тя напълни шепата ми с любов, която е по-скъпоценна от всички кристали.
− За Невена Коканова има едно определение и то е „хубава жена“.
− О, хубостта е вътре в човека. Тя е невидима. Можем да я преценим само по стъпките в пясъка.
− Е, не може да се оплачете. Толкова са ви харесвали.
− Аз не се оплаквам от нищо.
− Носили ли сте талисман за кадем във „Всяка неделя“?
− Не помня. Имам различни периоди, в които различни неща са ми талисмани. Сега нося в чантата си едно речно камъче.
− Помните ли какво сте оставили написано от вас в споменика на „Всяка неделя“?
− Да − „За делниците, които правят една неделя.“
− Добре, а днес какво бихте написали?
− Всяка неделя спирай, човече, почети Твореца в себе си и изпълни делниците с добри дела.
/ Фрагменти от книгата на Антон Стефанов „Легендата и нейните герои.
77 свидетелства“/
***
И две думи от мен.
Невена понякога се включваше в екипите, които организирах за срещи с публиката /“Пътуващата „Всяка неделя“/.
Стоеше кротко на сцената - и уж нищо особено не казваше.
А я обожаваха, сякаш е някаква Икона, излязла временно от Катедралата на Изкуството.
Днес Катедралата вече до голяма степен е изтърбушена.
И от някои от собствените си свещеници.
Кеворк Кеворкян
