В България човек вече трябва да се замисли сериозно, преди да напълни една обикновена пазарска кошница. Няколко основни продукта, малко месо, сирене, хляб, плодове и зеленчуци – и сметката на касата отново напомня, че за все повече хора нормалното хранене се превръща в лукс. А в същото време големите търговски вериги продължават да печелят от най-обикновената човешка потребност – да сложиш храна на масата си.

Най-тежко плащат цената пенсионерите. Хора, които са работили цял живот, плащали са осигуровки и са градили тази държава, днес пресмятат дали могат да си позволят сирене, кашкавал или месо. Едни се отказват от определени продукти, други чакат намаления, а трети внимателно броят всяка стотинка, за да изкарат месеца. За тях всяко поскъпване не е статистика в поредния доклад, а съвсем реален избор между необходимото и онова, което вече не могат да си позволят.

И точно тук идва големият въпрос: докъде може да стигне алчността на търговците, когато отсреща стоят хора, които нямат възможност да избягат от пазара? Никой не може да живее без храна. Когато цените на основните продукти се покачват, потребителят няма лукса просто да се откаже от тях. Той е принуден да плаща, да се лишава от друго или да търси най-евтиния възможен заместител.

Кой печели от труда на производителя?

Особено възмутителен е въпросът каква част от парите, които потребителят оставя на касата, действително стига до човека, произвел храната. Земеделският производител поема разходи за семена, торове, гориво, техника, работна ръка и транспорт. Животновъдът плаща за фураж, ветеринарни услуги, електроенергия и поддръжка на стопанството. И двамата носят риска от лоша реколта, болести, суша и непредвидими разходи.

След целия този труд обаче производителят невинаги получава цена, която му позволява да работи спокойно и да инвестира в бъдещето си. Между него и крайния потребител стоят прекупвачи, дистрибутори и търговски вериги, а накрая българинът вижда висока цена на етикета. Естественият въпрос е кой прибира най-голямата част от разликата и защо човекът, който произвежда храната, често не е този, който печели най-добре от нея.

Големите вериги имат огромно предимство. Те разполагат с мащаб, логистика, складове, рекламни бюджети и възможност да договарят доставки в количества, за които малкият производител може само да мечтае. Именно затова обществото има право да изисква от тях прозрачност. Какви цени плащат на доставчиците? Какви надценки поставят? Кой поема разходите за промоции? И какво обяснява разликата между цената при производителя и сумата, която плаща човекът на касата?

Надценката не е оправдание за всичко

Търговските вериги неизбежно имат разходи. Магазините трябва да се поддържат, служителите да получават заплати, стоките да се съхраняват, а транспортът и електроенергията да бъдат платени. Никой разумен човек не очаква бизнесът да работи без печалба.

Но едно е да покриваш разходите си и да реализираш нормална печалба, а съвсем друго е да използваш силната си позиция на пазара, за да извличаш максимума от потребители, които нямат особен избор. Когато се съобщават огромни надценки, обществото има право да поиска конкретни обяснения, а не да бъде успокоявано с общи приказки за пазарната икономика.

Важно е да се прави разлика между надценка и чиста печалба. Ако един продукт е купен за 1 евро и се продава за 2 евро, надценката върху покупната цена е 100%, но от получените 2 евро не следва, че цялото евро разлика остава като чиста печалба. Има разходи, данъци, загуби и други плащания. Това обаче не прави всяка надценка автоматично оправдана. Напротив – колкото по-голяма е разликата, толкова по-основателно е обществото да поиска да види как е формирана цената.

Не може всеки път, когато се заговори за скъпотията, отговорът да бъде, че пазарът решава всичко. Пазарът не отменя отговорността, а конкуренцията не трябва да бъде само дума в рекламните брошури. Ако няколко големи играчи държат значителна част от търговията, въпросът за реалната конкуренция става още по-важен.

Докога ще плащаме, без да получаваме отговори?

Когато хората се възмущават от цените, не става дума за завист към успешния бизнес. Става дума за елементарно чувство за справедливост. Не е нормално човек, който е работил десетилетия, да се чуди какво да изключи от менюто си, докато всяка седмица пълни касата на търговец, чиито цени не може да си позволи да оспорва.

Затова институциите трябва да проверяват не само дали цените са се повишили, а и как са формирани, какви са условията към доставчиците и има ли нарушения на правилата за конкуренция и защита на потребителите. Резултатите трябва да бъдат публични, разбираеми и подкрепени с конкретни данни. А когато се установят нарушения, санкциите трябва да бъдат достатъчно сериозни, за да не се превръщат в обикновен разход за бизнеса.

Българският потребител не иска чудеса. Иска да може да купи нормална храна, без да се чувства ограбен. Иска производителят да получава справедливо заплащане, а търговецът да печели от реална дейност, а не от злоупотреба с безизходицата на хората.

Защото хлябът не е лукс, сиренето не е привилегия, а пълната пазарска кошница не би трябвало да бъде недостижима мечта за един пенсионер. И ако големите търговски вериги смятат, че всичко е наред, нека покажат сметките, договорите и реалните си маржове. Българите имат право да знаят защо плащат толкова много и кой печели от това.

Печалбата е право на бизнеса. Но да печелиш на гърба на хора, които броят стотинките си за хляб, е въпрос не само на икономика, а и на обществена отговорност.