Тъжна е надеждата, завладяла украинските бежанци в Свищов

Тъжна е надеждата, завладяла украинските бежанци в Свищов. За една година малкият крайдунавски град приюти и помогна на над 500 бежанци от войната. Днес в Свищов са останали около 30 семейства, основно жени и деца. Повечето от тях вече са намерили работа, децата ходят на училище и детска градина. 

Защо надеждата е тъжна, как рестартираха живота си и какво имат да кажат на Путин и Зеленски пет украинки, бесарабски българки, в Свищов една година след началото на войната? 

Свищов беше сред първите български градове, които широко отвори вратите и душите на хората си за украинските жени и деца още на третия ден от началото на войната. Една от първите бежанци е Наталия Саченко, която дошла със съпруга си и трите им деца, със сестра си и нейните три деца. Тръгнали от одеското село Заря при първите бомбардировки, насочили се към София, но стигнали на 3 март само до Свищов и останали край Дунава и до днес: 

"Дойдохме насам, беше късно вечер, децата малки. Ние не знаехме, че е празник за Освобождението. Празник е, едните бягат от войната, другите празнуват освобождение".  

Наталия и съпругът ѝ оставят 20-годишния им син в Украйна. Младежът е бесарабски българин като родителите си, чака при баба си да бъде мобилизиран и е категоричен, че няма да напусне въпреки възможността безпроблемно да дойде в България, за да учи в университет, или да плати на границата, за да излезе нелегално, но не иска, разказва майка му: 

"Той не иска, той е голям патриот. Иска да се бори за родината и само заради това остана. Имаше много варианти и пари, но само от него зависи. Не иска той. Той остава там, там ми е родината, там ми е всичко". 

Сестрата на Наталия Марина Колева не издържала много в България, върнала се с втория си съпруг, малкия им син на година и половина и двете ѝ деца от първия брак в Украйна, сега отново са в Свищов. Марина споделя, че сериозно обмисля идеята да изпрати по-големите си две деца при брат им и баща им в Канада: 

"Там е първият ми мъж, ще вземе децата. Ние бяхме в България, после се върнахме в Украйна, защото мислехме, че е по-спокойно, но вече няма спокойствие. Децата не може да ходят в училище, защото няма ток. От две седмици отново се върнахме в България и веднага записах сина си на училище, най-малкото ще го дадем на детска градина".  

Осем месеца Тамара Пенова се колебала с децата си дали да напусне одеското село Заря и да дойде в Свищов при най-близката си приятелка Наталия, но го направила през ноември и са заедно с останалите украинки, бесарабски българки, на символичен наем в социалните жилища в Свищов. Носталгията и тъгата не я напускат, все още не си е намерила работа. Питам я дали военната помощ, която България и другите натовски държави изпращат на Украйна, ще доведе до по-бърз край на войната, а тя е скептична: 

"Ако няма подкрепа от другите държави, агресорът няма да се спре. Не виждам края на войната. Тук не е началото на новия ми живот. Изчаквам. Не виждам себе си тук. Много съм благодарна, тук условията са комфортни, всичко има за бежанците. Благодарност на хората, супер са. Там са майка ми, баща ми, всички са там, братята ми. Не се виждам тук, там ми е родината. Аз живея ден за ден. Днес мина и е хубаво. Радва ме, че моят син го няма там. Така се случи, че той не беше там, когато започна войната. Много го теглеше към дома, но аз го спрях. Той засега е в Англия". 

На втория месец от престоя си в Свищов Наталия буквално изровила земята, за да започне работа. В Украйна имала свой шивашки цех с 20 работници. Дни преди началото на войната разказва, че дала последните си спестявания, за да купи още шевни машини и да отвори втори шивашки цех в родното село Заря, за да даде работа на местните жени. В България с помощта на кмета на Свищов започнала работа като камериерка в общинския комплекс в село Царевец, съпругът ѝ кара камион в земеделската кооперация в село Морава: 

"Няма значение каква е работата, от работа не ме е страх. Няма срам. Срамота е за този, който не работи". 

От два месеца към украинската общност в социалните жилища в Свищов се присъединява и медицинската сестра Марина Мигова, въпреки че съпругът ѝ остава в Украйна. Все още не може да легализира дипломата си, но веднага била наета на работа в общинската болница в крайдунавския град като болногледачка. 

"Аз се виждам в Свищов. Медицинска сестра съм, работя. Много добре се устроих, благодаря на господин Венков, моя управител в болницата. Радвам се, че съм тук. Колежките, хората, всички са добри, даже и болните много говорят с нас. Във Вътрешно отделение съм. Мечтая си да си взема мъжа, но все още не мога. Мечтата ми е да свърши войната, да няма смърт".  

Надеждата не е оставила сестрите Наталия и Марина, но за всяка от тях нейният образ е различен: 

"Изгубиха ми се всички надежди. Нямам никакви надежди да се връщам. Има ли смисъл да се чака, защото разбрах, че и тук животът върви. Няма значение къде се намираш, защото животът върви. Иска се да се живее, да се подредят децата, да си стъпят на краката и да седим и да чакаме какво ще стане в Украйна", споделя Наталия Саченко.  

"Имам надежда, че войната ще свърши и ще се върнем у дома. Искаме, разбира се", казва Марина Колева.  

В социалните жилища в Свищов срещам и Таня Божкова от Николаев. Дошла тук на 16 март с възрастната си майка, с брат си и с приятел. Продължава да работи за компанията си в Украйна: 

"Работя онлайн в своето предприятие в Николаев, комунално предприятие, началник отдел съм. Там водим нова програма сега и моята работа се нуждае от мен и аз се нуждая от нея и затова работя от тук. Там е целият ми колектив. Там съм работила 30 години и заради това съм с тях. Живея тук, но душата ми е там".  

Всеки от украинските бежанци е обгрижен, има личен лекар, помогнахме им да си намерят работа, някои от семействата вече напускат социалните жилища, разказва кметът на Свищов Генчо Генчев: 

"Останаха, според мен, едни много читави хора, които не чакат на държавната помощ и издръжка и да се молят за помощи, а наистина искаха да работят и да изкарват. Фактът, че те се изнасят от социалните жилища, наемат си апартаменти и си правят ремонти, е доказателство, че те наистина се интегрираха. По-голямата част, с които съм разговарял, желаят да останат за постоянно в Свищов. В Украйна са загубили всичко. Тук наистина срещнаха добри хора, с които да общуват и да работят. Това е, което направи Община Свищов за тях".  

Седем от украинските деца учат от началото на тази учебна година в Средното училище "Димитър Благоев" в Свищов, разказва училищната директорка Цветанка Кирова: 

"При нас, постъпвайки, ние им определяме допълнително обучение по български език, за да могат да навлязат по-бързо, допълнително обучение по предмети, по които имат нужда, но децата се справят добре. Има някои от тях, които все още не могат да приемат факта, че не са си в родината, стоят по-затворени. С тях работят психолозите, защото наистина на децата им е трудно, искат си старите приятели, искат си стария начин на живот, живеят с мисълта, че са временно тук, но въпреки всичко децата се справят". 

Тъжна е мечта на украинските жени в Свищов. За своята през сълзи разказва Таня Божкова от Николев: 

"Войната да свърши, да се върнем. Мама иска вкъщи, тя иска да умре в родината си. Не зная дали войната ще свърши скоро. На Путин и на Зеленски бих казала да се обърнат към Бог и да постъпят по съвест, за да живеят хората един с друг и да се обичат". 

снимки: Здравка Маслянкова