Подир физика ( на тъгата ) и химия ( на шегата ) как ви звучи "биология на сурогата"? На сороския сурогат? Или може би в тоя случай трябва да говорим за "технология на сурогата", защото тия, които са на заплата у Сорос, не са биологични единици, а мъртви души, нежива материя.
Как и от каква суровина се произвежда този аморфен материал? В множество статии - мои и на други автори - технологията на "интелектуалния" сороски сурогат в България е обяснена надълго и нашироко. Това са децата на обласкаваните от социалистическия режим писатели и журналисти, "културни деятели" - членове и кандидат-членове на ЦК на БКП, висши служители на ДС, несменяеми ( без малко да напиша невменяеми ) директори на културни институти, главни редактори и кореспонденти в чужбина на печатни органи на Комунистическата партия. Те бяха приобщени към статуса на управленската партийна върхушка и се ползваха от всички нейни привилегии. Наследниците им израснаха със самочувствието на недосегаема елитна прослойка в България, привилегирована "по рождение" и държаха на принадлежността си към "висшата каста" много по-стриктно от средновековните феодали. След преврата на Десети ноември 1989 г. тези интелектуалстващи паразити прилепиха смукалата си към сороската примамка, която единствена можеше да им осигури материални дивиденти и от тъмночервени се превърнаха в патладжанено сини - та даже и черни. Те пишат под диктовка евроатлантическите си пасквили с точно обратен знак на това, което във времената на соца под диктовка пишеха бащите им, но и двете поколения бяха и са движени от един и същи див ламтеж за материална облага. Те служат на тоя, който плаща - дали в обезпечени със злато тодорживковски левове или в току-що напечатани инфлационни зелени хартийки - без значение. Тези синковци на продажни родители като добри търговци успяха да продадат на враговете на България артикули, което никога не са притежавали - съвест и достойнство - и в този смисъл излъгаха дори сатаниста Сорос, изначално обезценявайки всичко, което неговите НПО-та пропагандират на българска територия - в соросоидите издания, медии, университети, "научни звена". Те продадоха на Сорос своето бездарие и "новият културен елит", формиран от техните среди, може да разчита само на сороската креслива пропаганда и казионни награди, но не и на признанието на българската интелигенция.
В статията си "Никаква пощада за паразита", публикувана от сайта "Свободно слово" и набрала в Гугъл над триста и пет хиляди читатели, която написах по повод срамните наркотични брътвежи на дегенерата Дайнов, цитирам и имената на други отроци на бивши комунистически номенклатури, минали на щедър евроатланически зоб - фучевци ( Мамчето Фуч, както наричам Милена Фучеджиева ), левчевци, инджевци, минчевци, велевци и прочие раболепен сороски обслужващ персонал. Но виж, пропуснала съм едно опърпано сиво мишле, а то изпълзя от дупката си и настойчиво показа резци през изминалата седмица, принуждавайки ме да го включа в списъка на сороските гризачи.
Двайсетте години отсъствие от Отечеството, през които бях икономически емигрант в чужбина и усетих на свой гръб всички благини, отредени от "цивилизования Запад" за източноевропейските бачкатори, дошли да спечелят с кървав труд къшей хляб, са ме оставили в неведение за имената на мнозина сороски приватизатори и унищожители ( у нас приватизация и унищожение са идентични понятия ) на някога авторитетните печатни издания - като например вестник Стършел, орган на ЦК на БКП. Никога не бях чувала името на Михаил Мишев ( Вешим ), ни със, ни без псевдоним и бях изненадана да науча, че е син на Георги Мишев - писател, когото уважавам. Но и когото всички познават като един от най-публикуваните и най-филмирани автори, членове на СБП, в епохата на соца - а не като пренебрегван дисидент, оставен да умира от глад в ъгъла. С една дума мишлето Мишев/Вешим е ползвало привилегиите на СБП и на известния си татко, а след Десети е наследило с династично право "сатиричния сектор" в българската литература. За да го приравни до себе си, сиреч - да го затрие.
С крайчеца на окото бях мернала безкръвното недоносче на Мишев/ Вешим, в което той безпомощно се сили да осмива статия, публикувана във в."Словото днес", но сметнах, че е под достойнството ми да му отговарям. Все едно да гърмя мишка с топ. Цялото ми сърце бе обърнато към поредния геноцид над древния народ на Палестина, един от обектите на моите исторически изследвания през годините. В последвалите дни обаче забелязах пасквилчето мишево, кацнало в сороския "форум" "Площад Славейков", както и в електронния сайт "168 часа". А после то сякаш с магическа пръчка овладя целия Гугъл и взе да изскача и от тенджерите в кухнята. Тогава стана ясно, че "колективният Сорос" е предприел мащабна акция не само срещу в."Словото днес", но и срещу Съюза на българските писатели. Срещу всички хора на перото, които не се търкалят в сороската кочина. Срещу цялата национална литература - класическа и съвременна. Защото да клеветиш СБП като цяло, без разграничения, означава да клеветиш Иван Вазов, Кирил Христов, Елин Пелин и други големи български творци - които, като негови председатели и членове, са вписани в скрижалите на неговата история.
На мишлето-измекяр, толкова дребничко, че трябва одве да се наведеш, за да го съзреш, е поръчано "да разгроми" статията "И много имена и лесна слава ...", публикувана в челото на "Словото днес" в предпоследния му брой. Вината на авторите на тази статия е, че ... изразяват съмнение в сюблимните качества на творбата на колоса на съвременната българска и световна литература Георги Господинов и в начина, по който този непостижим, издигнат на пиедестал авторитет, печели и колекционира награди. В Гугъл съдържанието на текста в "Словото днес" е предадено с нарочно изопачаване и звучи така: "100 анонимни читатели клеймят презрително Г. Господинов за радост на органа на писателите".
Прочетох още веднъж внимателно охулената статия "И много имена...", на която мимоходом бях хвърлила поглед миналата седмица и се удивих - що за шум ради един текст, който дори не отрича наличието на писателски талант у Господинов, а само внимателно, без острота, го уличава в прекалена самореклама. Авторите просто не смятат, че "Времеубежище" е чак такъв бляскав шедьовър, достоен да оглави световните класации. Те кротко изразяват мнението си, че българската твърд е родила и други съвременни писатели, които могат да претендират за вниманието на журитата на международните литературни награди. И накрая възпитано изказват предположението, че литературни премии като Стрега, Букър и дори Нобел, днес се дават за политкоректност, а не за творчески завоевания. Също както короните на Мис Вселена, Мис България и наградата на Евровизия се харизват на украинци - това допълнение е от мен, в статията го няма.
Тези очевидни за всеки все още нормален българин истини, изказани с толерантен тон и отворени за доброжелателна полемика, са подложени на злостен просташки присмех от Мишев/Вешим и останалите сороски гризачи в препубликуваните по неговия жалък пасквил материалчета. Иронията им е на такова ниско равнище, че всеки техен удар по статията, се превръща в автогол. Те клеймят не само "100-те читатели от Триадица", а всички, които не падат ничком пред гения на Георги Господинов - като невежи илитерати. Всички членове на СБП - най-големият творчески съюз в страната, според тях, са завистници, некадърници и мухлясали провинциали.
Странно ми звучат нападките срещу въпросната умерена статия в "Словото днес", като имам предвид колко острокритично реагирах самата аз на получаването на наградата Букър от Г. Господинов - навръх 24 май тази година. В мои статии, озаглавени "Соросубежище" и "На 24 май България чества Сорос", отбелязах за кой ли път, че отрупаната с псевдолитературни лаври книга на Господинов е ерзац, че й липсват елементарните качества, които трябва да притежава литературната творба - изградени живи образи и свежест, оригиналност на езика. Че е лишена от основната творческа магия - да бъде интересна за читателя. Напротив - тя представлява кухо, безжизнено, скучно съчинителство. Тя е нелепо отрицание на българската художествена традиция. И най-важното - тя е безчестен фалшификат на българската история. Тя е непочтена с читателя, защото е написана именно с цел да го обърка и заблуди.
Единственото достойнство на това съчинение е, че е сътворено от главната фигура на соросоидния "литературен" кръг в България - лице, на което евроатлантическият лъжеелит у нас възлага огромни надежди и което е отрупал с огромни облаги. Парите на Сорос трябва да имат възвращаемост - чрез уредените премии. За мен Георги Господинов е един "литературен" филистер, който трябваше да работи в Световната банка, а не в полето на думите.
Самоизтъкването на Господинов е грандиозно и срамно. Рекламните му трикове, предприети през лятото из курортите под надслов "С книга на плажа", ми звучат като злокачествена профанация на литературния труд. Нещо като "с надуваема секс-кукла на плажа". В този смисъл няколкото вежливи упреци, споделени в "Словото днес" срещу "саморекламата на Господинов", ми се струват пределно толерантни.
Политикът Волен Сидеров, писатели и интелектуалци също изразиха несъгласие с получената от Господинов награда. Но, както изтъкнах в горните редове, атаката на "колективния Сорос" е насочена срещу СБП, а не срещу отделни лица.
В заключение ще си поиграя с афоризма на Левчев, цитиран от Мишев/Вешим "Бездарието е фашизъм" и преиначен от сивото мишле в "Бездарието е комунизъм".
Не, сив гризачо! Бездарието е Сорос. И Сорос е бездарие. Защото Сорос ни унищожава, налагайки бездарието като критерий, като най-висок пример за подражание. Като награда. Като успех. Като път към успеха. Ние, българите, сме талантлив народ и никога няма да приемем, че натрапваният от сороската пропаганда Господинов може да представлява творчески и морален връх. Казвам го без никаква завист. Защо да завиждам?
Никой не завижда на Юда за трийсетте сребърника.
Милена Върбанова
