Точно 15 години водя истинска битка с МЗ за изгражднето на нова психиатрична болница в София

Точно 15 години водя истинска битка с МЗ за изгражднето на нова психиатрична болница в София. За това време бяха открити десетки всякакви болници в София. И нито една психиатрична. Причината е проста - ПСИХИАТРИЯТА НЯМА КЛИНИЧНИ ПЪТЕКИ. Финансираме се само и единствено от държавния бюджет. А той, както знаем, не е щедър към нас.

Та, битката ми започна през 2010 година. Аз съм прясна, прясна като директор на болница - заех позицията през 2009 г. И започнах на крехката си 43-годишна възраст и с неприсъщ все пак за нея наивитет да пиша писма и да искам срещи. Вече не помня кой министър - оттогава са минали 15, ми каза, че като искам нова болница /като че ли е моя, а не министърът й е принципал/ ДА СИ НАМЕРЯ СГРАДА!?!?! И аз започнах да търся - стигнах до главния архитект тогава - Петър Диков, той ме прие радушно и започнахме двамата да търсим. Посочи ми Старата транспортна болница на надлез Надежда. Каза ми, че тя е в ужасно състояние, но е стабилно старо строително и като се ремонтира, ще стане наистина много добре. Отговаряше на моите изисквания да е в града, да е близо до МБАЛ и да не е в много активен жилищен район, защото обществеността ще изпадне в амок, като разбере, че "лудите" са наблизо. Е, тази сграда е близо до Централни гробища /опит за кофти черен хумор от моя страна/. Отидох въодушевена при министъра, за да се похваля, че съм намерила сграда и той ми каза "ми, давай, пиши писмо на транспортния министър, че я искаш за болница". И аз, безобразно глупава и наивна, взех, че написах наистина писмо. И, разбира се, получих две страни мотивиран отказ от г-н Ивайло Московски. Сега се чудя на акъла си, но тогава допусках, че е възможно и да "ми я даде". След това години наред писах до де що министър седне в креслото на площад Света Неделя 5 и по-често нямах никакъв отговор. До един прекрасен ден, в който мой приятел ме свърза с негов приятел, който с едно телефонно обаждане свърши работата. И така през 2021 година с решение на МС сградата премина от МТС към МЗ. Аз отново изпаднах в телешки възторг, когато това стана, наивно вярвайки, че МЗ ще извърши всичко нужно - проект, разрешение на реконструкция и т.н., за да осигури на най-големия град в България нова психиатрична болница. Уви, няма такова нещо. Беше ми възложено устно аз и "екипът ми" /който в частта юридически консултации и строителство се състои от юрист и строителен инженер на граждански договори от по 700-800 лв/ да поемем тази грижа. И "екипът ми" се зае. И вече сме на финалната права и очакваме в скоро време - като стане ще се похваля, МЗ да обяви поръчката по ЗОП за реконструкцията. Когато казах на една чиновничка от ведомството, че не е било честно, редно и е леко налудно да се очаква от нас да свършим всичко това, защото просто нямаме административен капацитет, тя се врътна и ми отговори "ами, то и ние нямаме?!?!" А все пак в това министерство има правна дирекция,, такава за обществени поръчки, за капиталови разходи, бюджетна и т.н. Както и да е, това вече е в минало време. Добре, че поне няма да се налага ние да правим процедура и по ЗОП за такъв голям проект. Наистина нямаме административен капацитет.

Сега, седейки и размишлявайки, си давам сметка, че наистина психиатрията е в задния двор на българското здравеопазване. наистина към нас държавата е зла мащеха, наистина психиатричните пациенти са едни бивши хора, които са трайно извън социалния борд, а не застрашени да изпаднат от него, наистина може би да помисли тази държава да ни закрие, да не тежим на бюджета.

Всичко това, което написах, е плод на дълбокото ми разочарование, на омерзението ми, че съм принудена да работя любимата си професия в едни жалки, мизерни и унизяващи човешкото достойнство условия. Гневна съм, че това положение ме кара да мисля за емиграция на моята възраст. Това е отвратително и недопустимо.

Скъпо общество, психиатричните пациенти са едни от нас, а ние - работещите с тях, не сме различни от всички други лекари. Психиатрията е медицинска специалност, а не врачуване. И аз, както и моите съмишленици - колеги, ще продължим битката за нашето и на пациентите ни достойнство!

И ще успеем, въпреки, а не благодарение на политиците ни!

Тази моя битка е една от причините да реша, че е време да опитам силите си в политиката. С наивното, може би, желание да променя не нещо, а всичко в системата на грижите за психично болните в България! И дали ще стана народен представител или не, това няма значение за битката. Ще я продължа!

Цветеслава Гълъбова