Вежди Рашидов: Спрете саморазправата с времето!

Дълго време се нагледахме на станалата вече управленска лавина от уличната агресия на хора, някои от които живеят само във фейсбук, влезли незнайно как в ролята на спасители на историята, без да разбират, че история се гради от безспорни личности и хора с каузи и доказани таланти.

Години наред сме свидетели как улицата се разпореждаше как да се реставрира например Ларгото /днес един прекрасен обект/, на хора, които протестираха и казваха какво да се прави и какво не при наличие на шестима проектанти – архитекти от най-високо ниво. Самодейна анархия, която истерично крещеше и получаваше задоволство при събарянето на паметника на Валентин Старчев при НДК. Услужливи кметове и псевдодемократи слугински самодейно рушаха и претопяваха за скрап в името на това да отричат едно време. А творци мълчаливо съдействаха за рушенето и унищожаването на собствените си произведения, разчитайки, че това ще изчисти биографията им.

Не беше толкова отдавна, когато едни управленци, които в живота си дори едно дърво не бяха посадили, гледаха как се събаря мавзолея. А днес такива като тях безпардонно и незаконно посягат на всичко, с което смятат, че могат да бъдат забелязани като „истинските носители“ на понятието демокрация, въвличайки ни в някакво ново време и нова промяна на бездарието им.

Най-странното е, че през цялото време виждах как повечето от тях бяха потомци и синове на фамилии от тежката комунистическа номенклатура, както и отрочета на Държавна сигурност и партийни велможи, пораснали в топлата прегръдка на комунизма и образовани в най-елитните по онова време училища, а днес през анархията и крясъците, че са демократи, показват, че единственото, което искат, е власт. И за жалост от протестите те директно вече са във властта.

Безразборно хора са си присвоили правото да казват какво трябва и какво не, като от всичко това тъжното е, че държавата е тотално абдикирала и е предоставила управлението на страната в ръцете на анархично мислещи хора. Аз не съм привърженик и симпатизант на каквато и да е чужда пропаганда или какъвто и да е нашенски слугински манталитет. Аз знам, че в живота всичко е възможно – както нещо може да бъде съградено, така може да бъде и унищожено. Именно затова бях човекът, който създаде Музея на изкуството по време на социализма – не за друго, а за да бъдат съхранени произведения на едни от най-добрите и талантливи български творци, какъвто е случаят с паметника на Съветската армия. Ако за миг забравим, че това е плакат, който възхвалява чужда армия, то обаче скулптурните композиции са решени изключително професионално, намерен е класически подход за изграждане на паметник и фигурите са създадени от едни от най-добрите ни автори - проф. Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев, арх. Данко Митов и архитектите Борис Капитанов, Иван Васильов, Любен Нейков… Както ако забравим за момент, че в музея на изкуството по време на социализма един от портретите е на Мара Малеева, създаден от големия скулптор Величко Минеков, то аз бих се подписал с двете си ръце, че това е един шедьовър в портретната скулптура. 

При наличието на прекрасен наш музей на изкуството по време на социализма, то станахме свидетели на медиен репортаж за такъв музей в Будапеща. Жалко, че някои не знаят какво имаме в собствената си страна.

Системите и идеологиите са в болните мозъци на т.н. политици. А големите български имена нямат вина нито за социализма, нито за сбърканата демокрация. Техният голям талант и професия е да отразяват времето такова, каквото го живеят. Ако някой е нещастен от миналото или от настоящето си, то тогава политиците да поемат вината.

Изумен съм за пореден път, че гилдии и творчески съюзи, в които някои хора са с претенциите и комплексите че са незаменими за времето си, са потънали в дълбока тишина. Медийното пространство създаде чудовищна говорилня от хора, които хал хабер си нямат как се създава една скулптура. Денонощното облъчване на обществото с вандалщина, с флексове за рязане и авторитетно и важно говорене на глупости ми идва в повече.

Именно затова упреквам за мълчанието моите приятели и колеги от Съюза на българските художници, където има изключително добри колеги и хора, които най-добре разбират всичко това, но съюзът като институция трябваше да вземе отношение за рушенето на паметниците.

Но онова, което е най-важно, е, че държавата и държавността са абдикирали от своите задължения. На тая земя както нещо може да бъде съградено, то така може да бъде и премахнато, но зависи как. Градската среда принадлежи не само на тези, които желаят да рушат, но също толкова принадлежи и на онези, които не искат да се руши – без значение дали става дума за паметник или за дом. А държавата вместо да се крие от страх заради протестите и истериите на улицата, нека да направи най-простото нещо – референдум, чрез който да се допита до цялото ни общество и тогава мъдро и лесно ще взема своите управленски решения. Да управлява улицата и страхът на политиците – това може да изиграе много лоша шега за бъдещето. Защото основното за една анархия е да руши. Създаването е много по-труден процес.

Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни прости.

trud.bg