Известният актьор, режисьор и шоумен Владислав Карамфилов става популярен като Влади Въргала, още като студент в НАТФИЗ, в класа на проф. Стефан Данаилов. Кариерата му тръгва стремглаво, когато започва да прави свои комедийни скечове в култовото тв-предаване „Ку-ку“. Следва покана от Нери Терзиева да води собствено шоу – „Коктейлите на Влади“. Много популярна става и тв-продукцията „Пирон“, която той прави съвместно с Август Попов и Михаил Ланджев, както и „Шаш“, „Сладко отмъщение“ и „Царете на комедията“. 2011-та година е ключова за него, защото тогава е премиерата на филма му „Операция „Шменти капели“, който става най-гледан у нас. След време прави и тв-сериал със същото име. Въргала продуцира и музикалната група „Отряд 13“, съставена от затворници (сега вече бивши – б.а.) Неговият авторски моноспектакъл „Мемоарите на един Въргал“ кара зрителите едновременно да плачат и да се смеят и винаги се играе пред препълнени зали. Актьорът има две деца. Синът му Виктор е бизнес консултант, а дъщерята Александра през следващата година ще се дипломира като психолог.
- Влади, на 12 декември в зала 1 на НДК предстои премиерата на новото шоу на Нешка Робева „Купон по нашенски“. Каква е твоята роля в него?
- Моята роля е в режисьорския и сценарния поглед, но този път ще участвам и в спектакъла. Преди много години направихме още един спектакъл - „Разбъркай го, да се оправи“, в който Нешка Робева ми се довери и ми даде абсолютна свобода, но се съобразявам 100 процента с крайното й решение. Едни от най-хубавите неща, които съм правил, са двата спектакъла с нея.
- Какво е усещането да работиш с голямата ни треньорка, от която някои „златни момичета“ се оплакват, че е прекалено взискателна?
- Да се работи с Нешка Робева е уникално изпитание! С нея се срещнах преди много години, когато имах едно предаване за БНТ - „Шаш“. Очаквах, че ще видя страшно ледена кралица, но изведнъж, когато започнахме да разговаряме и нейната усмивка, топлината й и изключителния й финес така ме завладяха, че за мен от най-големите комплименти в живота ми е това, че един от добрите ми приятели се казва Нешка Робева! Отчитам си го като постижение в живота. Това, че е прекалено взискателна и има момичетата, които се оплакват, е останало на повърхността, в сравнение с всичко положително, което са говорили за нея през годините. Въпрос на медийни нужди. По-важното е, че всеки проект на Нешка Робева е като успешно завършена мисия. Всичко, което тя е вършила през живота си, е с идеята за кауза. Да е треньор на националния ни отбор по художествена гимнастика за нея е било национална кауза. Такива бяха и Иван Абаджиев и Стефан Данаилов - слава на Бога, че има такива хора в България! Тази т.нар. взискателност на Нешка Робева е по единствената причина, че тя си дава сметка какво може да даде на България и затова не прави компромис - на първо място със себе си, а след това и с всички останали. Спортът и изкуството са въпрос на изключителна дисциплина и в това отношение Нешка е един пример в моя живот. Още като дете, когато бях в школата на Ники Априлов и той ни даваше за пример момичетата на Нешка Робева и момчетата на Иван Абаджиев.
- Какви други изяви на сцената ти предстоят?
- Играя в постановката „Обир“ на Разградския театър, под режисурата на Надя Асенова, в „Когато светът беше шарен“ на Търговищкия театър, както и в "Мемоарите на един Въргал“. Това са трите неща, с които обикалям България и чужбина – чужбина главно с „Мемоарите“. В „Театро“ беше премиерата на децата от школата на Бойчо Костадинов за атракционни изкуства към Двореца на децата, които демонстрират изумителни циркови номера. С тях създадохме един спектакъл с много симпатичен сюжет и се зарадвах, когато ми казаха, че залата е била взривена от аплодисменти. Имах представление в Балчик и не присъствах. Мисля, че ще е правилно да се изиграе поне още веднъж. Самата администрация на „Двореца на децата“ едва ли си дава сметка за изключителната мисия на тази школа, а покрай работата си с тях вместо съдействие, срещнах доста пречещи обстоятелства. В школата участват деца от домове, приемни семейства, сега има и деца от Украйна, а този човек - Бойчо Костадинов е като монасите навремето: той буквално спасява човешки животи. Той е посветил 28 години от живота си на тази идея, от която не може да се печели по никакъв начин. Тези деца, ако не са в тази школа, може би щяха да са на улицата да предлагат телата си, или да са наркозависими. А сега са щастливи човешки души, видях го покрай това представление. Те са уникални деца и съм влюбен в тях!
- А като студент на Стефан Данаилов ще участваш ли в спектакъла по случай 80-годишнината на незабравимия ни актьор, който ще бъде на 9-ти декември в Народния театър?
- Да, направих всичко възможно на тази дата да съм част от събитието. Организира го Роси Обрешкова. За мен това е огромна чест да засвидетелствам своята признателност! Стефан ни е дал много! Не зная още каква задача ще имам, но ако Роси е преценила, че трябва да седя два часа на челна стойка, ще стоя!
- А с какво ще запомниш най-силно първата си среща с големия ни актьор и първия час в НАТФИЗ?
- Първата среща със Стефан ще я запомня като болка в стомаха и е деликатна за споделяне, но най-най-първата ми среща с него беше, още когато бях в трети клас. Вървях по „Раковска“ - той излезе от уличката на Народния театър с едно малко полско фиатче. Гледам вътре, огромен мъж – Стефан Данаилов. Замръзнах на място. Покрай мен минаваше моят кумир - майор Деянов! Спря за кратко, все пак е кръстовище, и продължи по Раковска. Спомням си, че огледах в колата дали има пистолет или автомат. Сигурно половин час съм стоял като закован на едно място – ошашавен, с надеждата дали няма да мине пак. Два месеца разказвах на всички как съм срещнал Стефан Данаилов на улицата! Имаше деца не ми вярваха. До днес, като минавам от там, винаги образът му е пред мен - как е спрял и се оглежда на кръстовището... Иначе, в първия ми час във ВИТИЗ влезе ректорът Енчо Халачев, за да ни представи курсовия ни ръководител – Стефан Данаилов и ни каза: „Аз няма да ви държа речи, от мен запомнете едно – в тази професия две любови няма!“ Цял живот се опитвах да го опровергая, че това не е така - не успях…, но Стефан успя – беше с Мария докрая. Той стана безапелационен авторитет в очите на всички ни и неговата дума беше закон. За мен беше изключително признание, че в биографичната му книга Стефан споменава и моето име.
- Според теб за какви симптоми говори тази провокация спрямо българския културен център в Македония?
- Говори за много силно изразена енергия от страна на политиците да се делим. Българинът и македонецът може да имат собствено мнение, но не са врагове, докато политиците правят всичко възможно това да се случи! Мисля, че народите нямат проблем, бил съм много пъти там и ние хората се разбираме, обаче когато политиците вземат думата и това води до разделение и омраза, дали защото са изключително прости, или имат други интереси... Това е само подгряване на голям пожар, който може би е планиран да лумне по някое време.
- Сигурно се усещаш по-спокоен, откакто роднините ти от Украйна вече са в България. Оптимист ли си, че войната скоро ще свърши и ще се подпише мирно споразумение?
- Разбира се, че съм по-спокоен, въпреки че брат ми още е там, така че не мога да бъда напълно спокоен. Не че припадам от страх, но най-страшното в момента се случи – говоря за това, че зверствата по време на който и да е конфликт или война, където са размити човешките граници, са факт! В момента целият свят прави всичко възможно тази война да не приключи. Но аз имам надежда и по мои простички логики тя се казва Тръмп! Много е важно това безумство да се прекрати! Войната е най-гнусното нещо, защото загиват невинни хора, а става дума за геополитически бизнес и за сфери на влияния, за абсолютно нищо друго!
- Гледаш ли новини?
- Не, забранил съм вкъщи и на майка ми да гледа новини. Информирам се от интернет, като чета противоположните медийни групи, за да се ориентирам реално. Такива парадокси в обществото ни се случват, а то върви като хипнотизирано... Последните няколко години стоях на едно място, без да правя нищо, разсъждавах защо това се случва – уж правя това, което трябва, а в един момент се оказах на дъното на социалната стълбица?! И разбрах, че не трябва да се опитваш да изпреварваш времето, защото ти си част от системата. Ако се опитваш да съществуваш и да се реализираш извън механизма й, няма как да не бъдеш отхвърлен. В момента съм щастлив – играя в театъра! Имам много повече, което мога да дам на хората, но системата е казала – „Владе, до тук! Нали опита, сега ходи да видиш къде с.рат гладните…“. Но съм щастлив! Имам една от най-великите професии на земята, която в края на работният ти ден завършва с аплодисменти. Това, че в нея нещата са позорни относно заплащането и условията на труд, съм го приел като общо решение на всички. Борил съм се да променя тези неща, но се оказа, че останалите, които ги касае, са съгласни... Ето и случая в Народния театър! Вдигна се много шум в медиите, но единственото адекватно мнение, което чух и споделям, е на Галин Стоев, че става дума за два различни казуса – единият е чисто хулигански, а другият е политически! Някой много удобно ги разглежда като равнозначни. Тук не става дума за никакви артисти и никакъв Народен театър, а се използва като трибуна за мерене на политически чурки, за сметка на задника на културата!
- Какви други теми те вълнуват в момента?
- Темата за Илиян Русев-Скури – един мъж от Русе, който всеки ден работи в басейн, където ходят на рехабилитация над сто деца с церебрална парализа, множествена склероза и други зловещи диагнози. Този човек всеки ден е в басейна с тях, без да взима една стотинка за това, въпреки че е безработен! Положителният ефект върху децата е изумителен. Всеки ден ми праща снимки и видеа за резултатите на някое дете. Това е голяма кауза и когато научи за него, Нешка Робева реши, че наред с подпомагането на няколко детски школи и клубове, част от приходите на спектакъла ще бъдат дарени и за мечтата на Скури – да построи в Русе специализиран басейн, достъпен за всички които са в нужда. Преди 7 години Скури загуби сина си – плувеца Александър Русев. Започна да бори мъката, като създаде един от трите най-големи републикански турнири по плуване за деца, който носи неговото име. Преди 4 години реши да работи с малки деца с проблеми и оправи басейна на Спортното училище в Русе, който не работеше. Сега отива сутрин в 9 часа там, хапва един сандвич на обяд и до пет часа работи с малките деца, които се нуждаят от рехабилитация, като в момента при него има над 100 деца! Едно семейство решиха и с парите от сватбата си купиха кран, с помощта на който децата се пускат в този басейн. Приятели и съмишленици също направиха много неща за каузата на Илиян, а в момента и кметът на Русе е приел нещата присърце, до колкото знам. Надявам се, скоро общинският съвет да направи нужното и даде пример на цяла България, че на властта не й е безразлична трагедията на малките деца и техните родители?!
- В какво вярваш и случват ли ти се чудеса?
- Вярвам, че колкото и силно да желая да летя, ако тръгна от 14-тия етаж напред, ще падна долу – в това съм сигурен и го казвам на базата на всички цицини, които имам по главата. Да, случват се и чудеса – ето, сега наистина е чудо как България и един българин – Иво Величков, се оказват в центъра на събитията и скоро ще се снима филм по негов сценарий, с едни от най-големите имена на Холивуд, като Кристофър Уокън, Майкъл Медсън, Гари Стреч, а може би и с Гай Ричи и Ал Пачино!
Автор: Светла Йорданова
trud.bg
