За това, което правим най-добре и желанието ни да правим и други неща, в които не ни бива

За това, което правим най-добре и желанието ни да правим и други неща, в които не ни бива

Ще започна с една моя простичка история, която е поучителна. Много обичам да играя футбол. Играя от дете та до ден днешен. Никога не съм бил адски добър. По-скоро от добрите варианти без излишни суперлативи. Винаги е имало деца, които са играели по-добре, но пък аз компенсирах с много желание и с адски много тичане. А виж, за тичането бях винаги от най-добрите. И така, продължавах да си играя футбол, без да съм от най-добрите, но пък вече в моята възрастова група почти всички окапаха.

Е, на края на футболната си "кариера" станах и Национал на страната. Вярно, от отбора на Народното събрание, но все пак. Тренировките ни са вечер на голям терен най-често срещу отбора на ГЕРБ - младежи, съставен от момчета между 20 и 30 г. Техните комсомолци, един вид. Независимо от огромната възрастова разлика и големия терен ги бием редовно, което за мен винаги си е стимул, гледайки какво им пише на фланелките.

Е, на последния мач пак ги бихме, на аз се пребих като куче. Забравих, че не трябва да се опитвам да правя неща, които преди дори и да съм правил, сега просто кондиционно не ми се позволява. Стоварих се с голяма тежест и скорост върху дясната ми страна, като пострада гръдния кош, ръката и таза. Е, разбира се, че ще оцелея, ходя си, макар ставането и сядането да са ми проблем.

Защо ви разказвам тази лична мелодрама? Ами защото тя е нагледно доказателство докъде се стига, когато се опитваш да правиш неща, които в същност не можеш да правиш добре, но пък много искаш да ги правиш. В моя случай е леко - от цялата история страдам аз и частично близките ми. Но не виждаме ли всеки ден около себе си хора, които заемат длъжности, от които нищо не разбират, но пък много искат да ги заемат. Хора без ценз, образование или най-вече управленски опит, който се събира с години работа в бранша искат за три дни да им се случи всичко в живота. Депутати, министри, председатели, шефове на агенции и прочее държавни структури си мислят, че са родени за тези длъжности и драпат със зъби и нокти да им се случат. Времето е добър съдник и лесно показва кой за какво става, но понякога щетите се големи. В моя случай раните и синините ще минат, но в други - трябват години за преодоляване на некадърността.

Андрей Чорбанов