Жената на митичния агент Виноградов отнесе тайните му в гроба си

Писателката Лидия Николова отлетя на небето при мъжа си – дипломата-легенда Райко Николов.

Авторката на много книги и някогашна редакторка на списанията „Кооперативна промишленост“ и „Наша родина“ издъхна на 87 години. Приживе тя живееше с надеждата, че ще успее да прехвърли 90-те, защото имаше хубав ген по бащина линия – татко й изкара до 97 години.

Погребението на госпожата бе преди дни в гробищния парк „Свети Архангел Михаил“ в столичния квартал Бояна. Сред опечалените бе и посланикът ни в Лондон Марин Райков. Бившият служебен премиер е син на покойната. Госпожа Николова има и дъщеря, която в последните години беше неотлъчно до нея.

В залеза на дните си Лидия куцукаше с бастуна из кв. „Изток“, където е домът й. Да прибегне до помощната тояжка й се наложи заради невъзможността й да пази равновесие. „Не ми се искаше да стигам до това, но нямаше как. Имам проблеми с таза, колената и краката и не мога да ходя сама, без да се подпирам на нещо. Когато излизам навън, ме придружава някой мой близък. Решила съм през лятото да правя упражнения, за да подобря подвижността си”, сподели в разговор само преди 2-3 месеца дамата.

Тя се хранеше изключително с екокрани, произведени от роднините й. Фамилията притежава градина в Нови Искър, откъдето вади домати, краставици, лук и други плодове и зеленчуци с високо качество и отличен вкус.

Госпожа Николова овдовя преди 2 години. Съпругът й Райко почина през март 2021-ва. След неговата смърт Лидия отказваше да коментира в интервюта дейността му като топ разузнавач на КГБ и ДС, беше се зарекла, че ще отнесе тайните му в гроба си.

„Има неща, които не бива да се обсъждат“, казваше тя.

За Райко Николов има основателни съмнения, че е митичният соцшпионин Виноградов. Според мълвата той работел и за нашето разузнаване, и за КГБ, а с действията си нанесъл големи щети на капиталистическия лагер. Заради него през 50-те години във Франция избухнал гигантски разузнавателен скандал.

През 1959-а България и САЩ възстановяват дипло матическите си отношения. Едуард Пейдж е назначен за US посланик в София, а пълномощен  министър на НРБ във Вашингтон става Петър Вутов. Сред дипломатите ни, заминали по онова време на работа зад океана, е и Райко Николов. Таткото на назначения от Росен Плевнелиев служебен министър-председател е първи секретари културен аташе в легацията ни в Щатите. Той взема дейно участие в подготовката на посещението, което Тодор Живков прави в Америка през 1960 г.

Поводът за визитата на Тато в Щатите е участието му в сесия на ООН. До Ню Йорк българският вожд пътува с руския кораб „Балтика“, на борда на който са и съветският лидер Никита Хрушчов, румънският Георги Георгиу – Деж и унгарският Януш Кадър. Пристигнал в страната на неограничените възможности, Бай Тошо дава пространно интервю на Удуин Гриц от „Вашингтон Поуст“. Медийната изява в авторитарния вестник му урежда Райко Николов.

„В САЩ дойдоха Тодор Живков и Карло Луканов. В онзи период в Америка името на България беше синоним за най-лошото. Затова бях уредил един много коректен репортер да интервюира Тато, та да пооправим имиджа. Карло Луканов тогава ме скастри. „Не е трябвало, другарят Живков няма опит със западните журналисти“. За мое нещастие, в последния момент уговореният журналист ми се обади и каза, че няма да може да дойде, щял да го замести друг. Излезе много мръсно интервю. Репортерът си беше с нагласата да напише нещо лошо. Зададе на Живков провокативни въпроси – дали има разрив между СССР и Китай, как ще коментира маниера на Никита Хрушчов да си събува обувката и да чука с нея по банката на заседанията на ООН. Тато въпреки това говори умно. Каза: „Всеки си има свой темперамент!“. В интервюто беше написано, че Живков е солидарен с Хрушчов и на негово място също би удрял с обувка“, разказва приживе ветеранът на МВнР.

Откровенията на българския партиен и държавен ръководител пред „Вашингтон Пуост" са препечатани и от „Работническо дело”.

Главният редактор на комунистическия ни официоз обаче пренаписва отговорите. Целта е интервюто хем да се хареса на Кремъл, хем Живков да не изглежда като кръгъл глупак.

В дългогодишната си кариера на дипломат Райко Николов имал много контакти с Карло Луканов – външен министър на НРБ през 50-те и в началото на 60-те. И спомените, които пазеше за него, бяха предимно добри. „Беше етичен човек. Веднъж в Париж със съпругата му бяха отседнали в най-луксозния хотел. На масата си бяха сложили храна, домъкната от България. Позволих си да му направя забележка, че не е удобно така в този скъп хотел. Карло не ми се разсърди, а нареди да се приберат нашенските манджи”, разказваше приживе бащата на експремиера Марин Райков.

И допълваше, че със сина на Луканов-старши - Андрей, никак не се разбирал. Последният бил готов на всякакви мерзости, за да се докарва пред Русия. С цел да блесне пред Кремъл, веднъж даже се опитал да изкара Райко предател.

„От членове на Политбюро съм чул, че в един момент изневерил на руснаците и тръгнал с янките. Това му коствало главата. Луканов много знаеше и се оплете накрая”, казваше ветеранът на дипломацията ни преди смъртта да го отнеме от близките му.

Николов бил наш посланик в Белград, когато отношенията ни с Югославия се намирали в голяма криза. На него хич не му се работело в западната ни съседка, но бил предупреден, че не бива да отказва назначението. По онова време на страната ни бил нужен опитен ръководител на белградската амбасада, който да излиза на глава със своенравния Йосип Броз Тито.

„Преди да замина, ме прие Тодор Живков на разговор. Заявих му: „Ние пазим странно мълчание предвид абсурдните югославски претенции за признаване на македонско национално малцинство у нас. Нищо не казваме на нашата общественост, не излизаме с официална позиция! С активността си по този въпрос Титова Югославия натрапва в чужбина убеждението, че в България действително има македонско малцинство, подложено на репресии. Време е да сторим нещо!”. Живков отвърна: „Мислим по този въпрос и вземем ли решение, ще информираме!”. След два месеца излезе декларация на българското външно министерство”, прехвърляше спомените си маститият кадър на МВНР.

Тито бил жив труп на финала на земния си път. На 28 февруари 1980 г. той изпаднал в кома, а през април вече бил с мозъчна смърт. Въпреки това до 4 май го водели жив заради световен конгрес на профсъюзите, който трябвало да се проведе в Белград.

Юголидерите не искали форумът да бъде отменен заради погребението на Йосип Броз и фалшифицирали датата на смъртта му.

„Когато Тито почина, решиха да му направят невиждано погребение. Тогава много държавни ръководители съобщиха, че ще присъстват лично на траурната церемония. Първоначално беше замислено от наша страна да отиде министър-председателят, а не Тодор Живков. Но като разбира, че всички първенци на социалистическите държави ще са на поклонението, Живков преценява, че е неудобно него да го няма. Решава да замине с Петър Младенов.

Бившият Първи не изпитваше никакви симпатии към Тито – беше засегнат от него. Живков

Нееднократно предлагаше, дори и чрез мен, среща на Йосип Броз за един последен

опит да се разрешат основните разногласия между страните ни и главно нашите различия по македонския въпрос. Тито обаче не приемаше. Като се разписа в траурната книга, Тодор Живков се въздържа да обсипе покойника с похвали. Беше пестели на епитети и високи оценки, каквито обичайно се правят на поклонения”, разказваше Николов.

През 80-те той ръководел амбасадата ни в Рим и организирал защитата на Сергей Антонов – клетника, който бе обвинен в съучастие в покушението срещу Папа Йоан Павел II. Този период от биографията на Райко е пълен с интересни случки - включително и със сблъсъци с външния министър Петър Младенов.

Още по-любопитна обаче е дейността му като дипломат във Франция. В Париж служителят на Първо главно управление на ДС се подвизавал през 50-те години на миналия век и според мълвата успял да вербува за КГБ френския министър на отбраната Шарл Ерню. Политикът предател изнасял на „братушките” държавни тайни срещу солидния хонорар от 50 000 франка месечно.  Николов отказваше да потвърди публикациите на френската преса, според които именно той е митичният агент Виноградов – вербовчикът на Ерню.

Признаваше обаче, че поддържал контакти с министъра. „Шарл беше с голистки разбирания, патриот, но искаше една по-друга политика, ориентирана и към добри отношения със социалистическите страни. Ходил съм му дори на гости“.

Източник: Уикенд