Смирненски може да се роди и да пише само там, където има читатели за Смирненски. Същото е и със Зола, и Юго, и Вапцаров, и Леонид Андреев.
Примерно - ако един писател вижда болката, това не е достатъчно. Трябва да има и читател, прогледнал за болката.
Сигурно сте я виждали, тя е на касата в магазина, стара жена с мърдащи устни. Миг по-малък от секунда, тя взима касовата бележка, поглежда я, промърморва нещо и бута напред полупразната си пазарна количка, устните й са набръчкани та чак напукани от възрастта, у нея всичко е възрастно - якето, обувките, прорасналата коса, очите са уморени и заедно с това ядосани. Косата на тази жена винаги изглежда като някаква лоша услуга от фризьор, нюанс на червеното, бледа вишна и бяло по корените. Тя не е била на фризьор, не е от старите достолепни госпожи с шапки и палта, на които се възхищаваме, тя е нечия майка, която скоро не е виждала сина си, защото синът й е зает, както е зает касовият апарат на продавачките, както са заети щъкащите нещопродавци на това футуристично тържище, както са заети вълците, докато гонят плячка.
Когато една група хора остарява, когато цял един народ остарява тъжно, на него не му е до естетиката, обувките, якето, фризурата, просто тя е стара жена от Европа, чиято екскурзия е само до магазина, чиято забележителност е, че си брои стотинки и на касата на магазина тя явно не е щастлива.
Трудно е да я забележиш, те всички са трудни за забелязване, защото не са на картата на мечтите, нямат компютри, нямат умни телефони, нямат контакти и нямат друг живот, освен по пазарите и магазините, тя е комерчески турист, ловец на промоции, който днес не е уловил нищо като възрастна врана, която знае, че няма да яде.
Тя е нечия майка, която е бедна, а бедността заради нея е от женски род, бедността е кръстена в нейната църква, орисниците на тая жена са бедни, заклинанията и мечтите й са бедни, били са богати с любов такива жени, но няма как да се докаже това. Сега става дума само за една жена на касата на магазина, която тъжно-ядосано промърморва нещо със свити устни, отломка от секунда в самотата на масовото пазаруване, в което тя се е изгубила.
Важно е какво промърморват устните й, важно е какво мисли и кого обича и какво мрази тая жена в този момент на касата, но дори това не е важно, защото тя не обича и не мрази, по-скоро е видяла и усетила с кожата си изпадането от кошницата на хората, които ще вечерят днес. В свитите й устни и мърдането на устните има планини от недоволство и свличащи се глетчери от несправедливост в цял един континент - в който бедността е от женски род, казах ли ви?
Устните на жената може и да псуват, стиснати и ожесточени, но не - тя не е възпитана така, по-скоро тя си говори сама и си казва нещо подобно на “какможе”, или “безхлябщеям” или “проклетидасте”, сякаш непричинено от другите хора фъфлене като спящ комерсиален сомнамбул, който нощно време изяжда това, което е търсил на дневна светлина и с годините е разбрал, че като миньор, работата му по търсене на минни ценности е много повече от стойността на изкопаното.
Устните й са конкретни, но очите й блуждаят, тя е алчна за хляб, но е твърде честна да го открадне, нещо не е успяла да си купи или си е купила нещо, което я кара да се чувства измамена, миг от вечността, отброяван от писукането на касите в магазина, в който тя разбира - няма да яде това, което обича и иска, а това което може и й се разрешава - от нечии злокобни борсови правила, нечия цена на златото и зърното, индекса на петрола и газта, глупавите войни за литий и берилий, както и онова разрешеното й за ядене под формата на промоции от обикновените мошеници, които продават храна - за тях има цял кръг в Ада, където спекулата е в цените на очните ябълки на спекулантите и в лъжливите етикети върху техните черва, цвърчали в адовия тиган на едно бъдещо възмездие.
Но днес още жената е неотмъстена от лелеяния Господ, стъпва след касата, бута пазарната количка, и видите ли, Дявола още не е наказал виновните за нейното мърморене и устните й пак повтарят “какможебе” и очите й не виждат магистралата от колички, и пороя от всички протеини и въглехидрати, и мазнини, които я изпреварват като в задръстване и които още утре ще са канализация, невидимата река на употребения прогрес, мечтата на идиотите, които имат какво да ядат и хората, които прекаляват преработвайки.
Не е дълго за разказване, особено ако писателят описващ миг от трагедията няма читатели, които имат очи за човешките мигове, тя мачка чантата си с една ръка, устните и се свиват в неадресирано проклятие или вик за помощ, или нечленоразделен женски бяс, тя е чисто и просто жената, заради която думата “бедност” е от женски род и която никой не чува какво казва.
Но сухият език на тая жена, изпръхналите й устни, краткия спазъм на лицето на тая жена дори не е повод за разговор, висок разговор за живота и неговият безсмислен завършек, гладът и неговото демотивиращо обезчовечаване, самотата и нейното неизговаряне, така щото шумът от купуването пречи и на писатели, и на читатели да се срещнат и да разберат коя беше тая жена, какво каза и как ще бъдем наказани за това.
Мартин Карбовски
