Къде е наказанието, което да принуди собствениците поне да обезопасяват имотите си, да зазиждат, да ограждат, да спират достъпа?
От години алармираме. Пишем. Сигнализираме. Говорим. Посочваме с пръст една конкретна сграда на ул. „Св. св. Кирил и Методий“, притисната между миналото си и новата библиотека – храм на знанието, до който зее коптор на разпада. Наричат я „Къщата на ужасите“ не от литературна прищявка, а от чиста градска реалност. Там отдавна не живеят добри хора. Там се крият тъмни сенки.
Днес осъмнахме с новината, че в тази къща откриха труп.
Какво още трябва да се случи, за да се задейства държавата?
Каква още граница трябва да бъде премината, за да стане ясно, че това не е „частен проблем“, а обществена бомба със закъснител?
В този коптор да бъде замъкнато дете, тръгнало към библиотеката?
Сектанти да извършат жертвоприношение в полуразрушена стая?
Терористи да сглобят бомба сред рухналите греди и боклуците?
„Къщата на ужасите“ отдавна е превърната в убежище за бездомници, наркомани, криминални типове – за онзи градски мрак, който не обича светлината, но отлично използва институционалната слепота. Това не е тайна. Това е хроника. Повтаряна година след година. Системно игнорирана.
Да, Община Бургас прави каквото може в рамките на закона. Помага на собственици. Стимулира. Насърчава. Има немалко добри примери за възстановени стари сгради. Но в случаи като този става ясно нещо болезнено просто: законът е беззъб.
Затова днес питаме не риторично, а обвинително:
Къде е държавата?
Къде е законодателят?
Къде е наказанието, което да принуди собствениците поне да обезопасяват имотите си, да зазиждат, да ограждат, да спират достъпа?
Само с морков очевидно не става. Нужна е и тояга. Нужна е санкция, която боли. Защото иначе бездействието е по-евтино от отговорността.
Сега отново ни остава познатото българско упражнение: да чакаме. Да се надяваме, че някоя партия, някой депутат, някой „загрижен“ ще внесе читава законодателна промяна. Такава, която да въоръжи закона не само с добронамерени препоръки, а с реална принуда. Защото собствеността не е само право. Тя е и задължение. И когато това задължение се погазва, обществото плаща цената.
От днес, по всички правила на литературата и киното на ужаса, тази бургаска къща вече си има истински призрак – дух на мъртвец.
Стискайте палци да не се появят още.
Защото отрепките на града няма да спрат да я посещават.
Докато някоя институция най-сетне не направи това, за което е създадена.
