Една тиха смърт. Още една. Без катастрофа. Без сирени. Без статистика. Но с причина, която всички знаем – и упорито отказваме да назовем.
Във Facebook Петя Иванова написа пост, който не е просто лична изповед. Той е вик. Обвинение. Присъда. Пост, написан с гняв, болка и безсилие – защото още една майка не издържа.
„Днес (Б.ред. - вчера) си отиде една майка – майка, която години наред се бореше със скапаната система, докато убиецът на сина ѝ необезпокоявано влизаше и излизаше от страната“, пише тя.
Починалата жена е директорът на Френската гимназия в Пловдив Мариела Николова. Майка. Педагог. Човек с авторитет. Синът ѝ Николай Николов загина през 2018 г. при тежка катастрофа край Хаинбоаз след сблъсък с ТИР. Оттогава тя не спря да търси справедливост. И не я получи.
Това не е изолиран случай. Това е модел.
От Сдружение „Ангели на пътя“ го казват от години – понякога по протести, понякога по срещи с министри, понякога в постове, които събират по няколко десетки споделяния и после потъват. Те настояват за реална, безплатна и навременна психологическа помощ за близките на жертвите по пътищата. Не „по проект“. Не „когато има ресурс“. А веднага. Защото скръбта не чака.
„Много родители не умират на пътя. Умират по-късно – от рак, от инфаркт, от болести, отключени или ускорени от непрежалимата болка и липсата на подкрепа“, казват от сдружението.
Това са тихите смърти. Без полицейски ленти. Без репортери. Без разследвания. Без виновни.
Петя Иванова задава въпроси, от които боли: Къде бяхме ние? Колко от нас споделиха поне веднъж пост на „Ангели на пътя“? Колко роднини на загинали се включиха, вместо да си мислят: „Само един е… няма да се случи пак“?
Гневът ѝ е суров, неудобен, дори плашещ:
„Единственият изход, който виждам, е око за око, зъб за зъб“, пише тя. Не защото иска насилие. А защото държавата е абдикирала.
Днес тази майка „се събра със сина си“.
Но истината е по-страшна: тя не трябваше да умира така. Тя беше убивана бавно – от чакане, от мълчание, от институционално „не знам“, „не видях“, „не е в нашите правомощия“.
И ако и този текст бъде подминат… Ако и този път кажем „тъжно, но какво да се направи“… Следващата майка вече е на опашката.
И тогава ще е късно. Пак.
Валентин Любенов
4 months before
Бог да прости тази жена! Бог да прости и загиналият и син! Да почиват в мир! Но,безхаберието,или откровената некадърност на държавните институции са непреодолими. В държава,в която за т.н."пътна безопасност" отговарят,сигурно,поне 4-5 институции и още толкова НПО,не може да бъде различно. Дори и да се повишат заплатите в тези институции 10 пъти,нивото ще е същото. Също,като в образованието.Всяка година реформи,всяка година нови,по-високи заплати,и всяка година все по-неподготвени и функционално по-неграмотен ученици.
Коментирай