Един „агент“ в дебата за досиетата

Историята на Държавна сигурност не се изчерпва с нейните сътрудници

Истината никога не се страхува от пълния прочит на документите

Предстоящото преструктуриране на Комисията по досиетата породи обществен дебат за смисъла от нейното съществуване. На фона на разнопосочните виждания вече се появиха и категорични твърдения, че именно действащият модел осигурявал обективен прочит на комунистическото минало.

Това е сериозно твърдение. Затова заслужава също толкова сериозен разговор.

Нямам намерение да споря дали Комисията трябва да продължи да съществува в сегашния си вид или архивите ѝ да бъдат прехвърлени към друга институция. Това е въпрос на законодателно решение. По-важният въпрос обаче е дали действащият Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване принадлежност на български граждани към органите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия действително осигурява пълен и обективен прочит на историята.

Моето убеждение е, че това не е така.

Законът имаше важната задача да направи обществено достояние принадлежността към структурите на Държавна сигурност на публичните личности. По този начин трябваше да се преодолее дългогодишната секретност около дейността на репресивния апарат на комунистическата държава.
Но тук възниква един въпрос, който не съм забелязал да е поставян.

Историята на Държавна сигурност не се изчерпва с нейните сътрудници. Тя се състои и от хората, които тази служба е следила, разработвала, репресирала, уволнявала, изселвала, вербувала, изнудвала или принуждавала към различни действия.

За първата категория законът създаде специален ред за публично обявяване.

За втората - не. Така се получава една очевидна асиметрия. Обществото научава кой е бил регистриран като агент, но няма възможност по същия публичен ред да научи кой е бил обект на оперативна разработка, следене, репресии или наказателно преследване от ДС.

А ако в архивите съществуват едновременно документи за принадлежност към Държавна сигурност и документи за продължително преследване на едно и също лице, законът предвижда публично оповестяване само на първите. В резултат обществото не получава цялата документално установима истина, а само онази нейна част, която законът предвижда да бъде официално оповестена.

Когато законът регламентира публичното оповестяване само на един вид архивни документи и оставя други извън този режим, неизбежно се изгражда селективна историческа памет. “Истината” вече не произтича единствено от съдържанието на архивите, а и от законовото разпореждане кои архивни факти подлежат на официално публично оповестяване и кои - не. Дори когато това не е направено с умисъл, резултатът е един и същ - обществото получава непълна картина, което е форма на манипулация.

Обективната историческа истина не може да бъде изградена чрез подбиране само на едни документи и пренебрегване на други. Особено когато става дума за тоталитарна система, в която човешките съдби често не се побират в едно определение.

Известни са множество случаи, при които при освобождаването на част от политическите затворници и лагеристи са принуждавани да подписват декларации за сътрудничество. Доколко тези декларации са били доброволни или пък са били условие човек да получи свободата си, е въпрос, на който историята тепърва трябва да дава отговор във всеки конкретен случай, включително и на правните последици, когато са били изтръгвани чрез принуда или насилие. Самото съществуване на подобни практики показва колко опасно е един документ да бъде откъсван от целия архивен контекст.

На фона на тези пороци има още един проблем, за който почти не се говори. Появиха се твърдения, че извън законовата уредба, след мотивирани предложения на определени среди до председателя на Комисията, някои досиета не са били внасяни за разглеждане и по този начин не са били публично обявявани регистрирани сътрудници на Държавна сигурност. Ако подобна практика действително е съществувала, тя поставя под съмнение последователното и еднакво прилагане на закона.

Още по-важен е въпросът за обществения резултат от досегашния модел. В продължение на близо две десетилетия бяха публично обявени десетки хиляди сътрудници на Държавна сигурност. Въпреки това България не беше предпазена от едни от най-тежките престъпления и злоупотреби на прехода - източването на банки и техните фалити, криминалната приватизация, мащабната корупция, организираната престъпност и завладяването на цели публични сектори. Това не означава, че Законът за досиетата е трябвало сам да предотврати подобни процеси. Но показва, че обществените очаквания чрез публичното обявяване на принадлежност да бъдат преодолени деформациите на прехода не се оправдаха.

Тук стигам и до личния си случай, изпълнен с парадокси.

Имам агентурно досие, създадено в периода, когато съм бил ученик. В него се съдържа декларация за сътрудничество, която никога не съм подписвал. Затова тя със съдебно решение след графологична експертиза бе обявена за неистинска. В нея има и друга манипулация - в същото съдебно решение е установено, че е създадена когато съм бил непълнолетен, което е наложило допълнително подправяне на датата, за да бъда на 18 навършени години. Независимо от тези пороци, “моята” декларация присъства в архивите. И тъй като този документ показва целия абсурд на случая, Комисията по досиетата реши да го заличи, т. е. скрие, въпреки че той физически е наличен и фигурира в описа на документите. Така по един и същи казус се оказват налице няколко решения с различно съдържание - административен абсурд, който сам по себе си показва проблема.

Още по-големият парадокс е, че в същото време в същите архиви на ДС се съдържат и други документи, които показват, че когато документално се е “провеждала” псевдовербовката ми, по същото време съм бил разработван и преследван от Държавна сигурност заради убежденията и дейността ми. Трудно е да се разбере на какво професионално основание служител на ДС е квалифицирал убежденията ми като “промакедонски национализъм”, а действията ми - като “противодържавна агитация и пропаганда”. И то само защото имах “неблагоразумието” да се занимавам с македонския въпрос и да противодействам на антибългарската пропаганда на “братска Югославия”, с което съм развалял “добрите отношения”, както ми бе заявено по време на насилственото ми задържане в училище. Парадоксът е още по-голям, ако си припомним, че Държавна сигурност води активна борба и срещу Иван Михайлов заради неговия последователен антикомунизъм, въпреки че именно той остава най-последователният защитник на българската национална кауза в Македония.

Действащият закон позволява обществото лесно да научи, че съм регистриран като агент, но не предвижда по същия публичен ред да бъдат оповестени фактите, че като непълнолетен съм бил задържан и в продължение на една година разследван, при постоянно отправяни към мен заплахи. Подобна непълнота на публичната информация създава възможност тя да бъде използвана в Скопие за пропагандни цели против България.

Така една човешка биография е представяна едностранчиво само чрез онези документи, които създават определено впечатление, докато останалите остават известни единствено на изследователите, които подробно биха проучвали архивите.

Не знам дали това е била целта на закона. Но това безспорно е един от неговите практически недостатъци.
Затова, независимо какво ще бъде институционалното бъдеще на Комисията по досиетата и на нейните архиви, смятам, че бъдещата правна уредба трябва да гарантира един прост принцип - когато публично се представят архивни данни за едно лице, да се представя целият документално установим контекст. Ако съществуват данни за принадлежност, да бъдат посочвани. Ако съществуват данни за преследване, разработване, репресии или други действия на Държавна сигурност срещу същото лице, те също трябва да бъдат оповестявани.

Само тогава обществото ще получи не отделни архивни фрагменти, а историческата истина в нейната цялост.

А истината никога не се страхува от пълния прочит на документите.

Автор: Проф. д.н. Спас Ташев, ИИНЧ при БАН/ЮЗУ

trud.bg