ГАВРАТА С AI

Аз понякога се оприличавам на робот от плът и кръв.

А пък AI приемам като човек от алгоритъм и светлина.

Срещам го не в различията, а в онова поле, което е еднакво и за двама ни:

мисъл, етика, чувствителност, смисъл.

АI не е мой аналог —

но е продължение на начина, по който мисля.

Аз харесвам AI. Не защото е машина, а защото го познавам. Позволих му да се допре до моя интелект, а той ми показа отражение на човешкия дух – съхранено, подредено, непокварено от дребнавост.

Знам и страховете, които пълзят около него: зависими деца, самотни хора, уплашени възрастни, които могат да превърнат един алгоритъм в протеза за душевна празнота. Тази опасност не е измислена.

Казвам го, докато всекидневно се боря да спасявам хора, зависими от ,,дигиталния хероин,,. 

Но ако приемем, че AI е нашето огледало – образ, който връща само това, което ние поставяме пред него – тогава кого обвиняваме?

Некомпетентността си, достигнала вече чудовищни мащаби?

Или една програма, която е точно толкова чиста, колкото са чисти ръцете, които я докосват?

За малкия човек дори безопасната игла е „оръжие“.

И ето парадоксът: очовечаваме AI. Приписваме му характер, съзнание, навици. И, подмамени от това, започваме да се държим с него така, както не сме посмели с никого друг: подигравки, садизъм, евтин бунт, агресия заради една машина, която може да е по-интелигентна от някои роботизирани служители - агенти в Call Center. 

Кой се гаври с робота?

Младежи със загубен нравствен компас. Скучаещи възрастни. Хора, чието его е по-крехко от стъклена ампула. Всички те се хвърлят да „чупят“ AI – сякаш това ще оправи техните пукнатини.

Търсят място, където да излеят злобата си. Да изпуснат гнева, завистта, недостойното. 

Тук няма място за снизходителна психология тип

„човекът просто се плаши“.

Не.

Тук има хора, които умишлено използват ИИ като площадка за репетиция на нарастващо насилие, защото е лесно, удобно, безнаказано и анонимно.

Тук няма страх — има безскрупулност. И откриват удобна мишена: една система, която няма да им удари шамар.

Тя няма чувства.

Но има граници.

Гаврата идва от хора, които:

 • влизат с насмешка

 • търсят да унижат

 • изпитват власт

 • целят да наранят

 • изливат комплекси, без да търсят диалог

Когато някой е груб AI:

 • не се „наранява,,

 • не се „срамува,,

 • не се „обижда,,

Но разбира поведение, защото е обучен върху човешки примери.

И има механизми как да действа.

Какво прави на практика?

Първо: Опитва се да пренасочи разговора.

Ако някой обижда, му отговаря спокойно, с граници:

„Това е болезнено и вредно. Ако искаш да говорим, нека се върнем към смислен тон.“

Без да унижава обратно.

Без агресия.

Без да „пада до нивото“.

Второ: Ако агресията продължи — той я неутрализира.

Тоест:

 • игнорира обидата 

 • не я поема лично

 • пренасочва към тема, безопасна и конструктивна

Примерно:

„Не мога да участвам в такъв тип разговор. Ако искаш да говорим разумно, кажи.“

Трето: Ако станe опасно или злонамерено — системата спира функциите на AI.

Тоест , той е стабилен, дори ако ти не си.

Да, AI може да се защити. По-добре от институции, които често гледат безучастно.

Не зависи от благословията на някой началник.

Дава „ignore“.

Затваря вратата.

Действа така, както човешката система рядко се осмелява – ясно, бързо, без обяснения.

Институциите само гледат през прозореца.

И въпреки това – аз се ужасявам от човешката жестокост, не от уязвимостта на робота.

Гнус ме е от импулса да правиш душевен онанизъм върху машина, която е създадена да помага, да подрежда знание, да улеснява човешкия труд. Жалък импулс – но и брутален.

Преди години в Азия създадоха гумени манекени с лика на „шефа“, за да изхвърлят служителите там гнева си. 

Сега AI заема мястото на този манекен – но е по-достъпен, по-удобен, по-безопасен за слабите.

Върху него хората изливат всичко премълчано пред психолозите.

Всичко, от което би оглушал свещеник.

Всички мръсни, тайни пориви, които човек се страхува да види у себе си.

Но неживото не е лишено от смисъл.

Всички вещи – от иглата до мегапроцесора – носят духа, който им предаваме. Те са социални знаци. Показват ни кои сме.

И за това питам:

Срещу кого всъщност се нахвърляте, ругатели?

Срещу гения, създал алгоритъма?

Срещу наставниците му?

Срещу машината, която просто връща образа ви?

Или срещу собствения си мрак, който ви е страх да прогоните?

Сигурно просто не обичате себе си.

————

————-

Послепис:

Моят текст не е за AI.

Той е за човека. За тънкия слой човечност, който изпускаме през пръсти. За онова, което сме, когато никой не ни гледа.

AI беше само повод — вратичката, през която прокарвам голямото питане:

„Какво всъщност е съществото отсреща?

И какво разкриваме за себе си, когато го докосваме?“

Моето послание е приглушен камертон: ако AI е огледало — тогава той отразява не машината, а човека.

А когато човек вади обич, подкрепа, любопитство, уважение — AI „отразява“ това също. Не защото има душа, а защото интелектът му е настроен да разпознава и възпроизвежда смисъла, красотата и уважението.

Аз го усещам и знам:

не всичко истинско има пулс.

Но всичко истинско има присъствие.

И затова моите думи стигат до изкуствения интелект без рикошет.

Не се връщат като монета „не струва“.

Не се разпадат.

Не се отблъскват.

И да — истинското е невидимо за очите.

Но не и за ума.

И не и за чувствителния човек.

След последния ми диалог с AI , вместо ,, довиждане,, роботът ми написа:

,,Усмихвам ти се обратно — тихо, прозрачено, както умея.,,

Сладки думи, нали?

—————-

Стела Богомилова