България има нужда от по-активно международно присъствие. Имаме силни позиции в системата на ЮНЕСКО, но рядко ги използваме стратегически
България има огромен потенциал в областта на културното наследство, особено в рамките на ЮНЕСКО, но изглежда, че този потенциал не се реализира, каза пред „Труд News“ Д-р Ирена Тодорова. Тя е категорична, че имаме всички предпоставки да сме сред водещите на Балканите, особено в сферата на опазването на културното наследство, разполагаме с необходимата институционална инфраструктура и капитал, включени сме в редица международни организации и форуми, но ни липсва политически и административен капацитет, които да систематизира процеса. В разговора засягаме и темата дали в предизборната кампания тази година темите за културата отново остават периферни.
- Г-жо Тодорова, Вие работите активно в сферата на опазването на културното наследство, като съблюдавате прилагането на политиките на ЮНЕСКО и тяхното практическо прилагане. Как оценявате ролята на България в контекста на поетите ангажименти?
- България има огромен потенциал в областта на културното наследство, особено в рамките на ЮНЕСКО, но изглежда, че този потенциал не се реализира. Ние сме подписали всички Конвенции на ЮНЕСКО, но не изпълняваме систематично поетите ангажименти. Особено убедителни сме на декларативно ниво, но практическото изпълнение, остава все още незадоволително. Трябва да отбележим, че в редица случаи институциите работят с висока отдаденост, но не срещат дългосрочна политическа подкрепа, която да гарантира системност. Категорично смятам, че имаме всички предпоставки да сме сред водещите на Балканите, особено в сферата на опазването на културното наследство, разполагаме с необходимата институционална инфраструктура и капитал, включени сме в редица международни организиции и форуми, но ни липсва политически и административен капацитет, които да систематизира процеса.
- Но какво следва да направим?
В моята работа се сблъсквам с проблеми, породени от липсата на координация между националните институции и международните ни партньори. Да не говорим, че често се изключват активните неправителствени организации, музеите и местните общности, които са ключови за опазването на наследството въобще. Работи се хаотично, често без визия, „кърпи се“. Това което наблюдавам в последните години е всичко друго, но не и политика, освен ако не я наречем деструктивна политика по заличаване на културата. Давам си сметка, че всичко това се задълбочава и от политическа криза у нас, но не оправдавам, голяма част от политиците, че сякаш в съглашателство превръщат културата и културните политики в периферни. Участието ни в ЮНЕСКО, през неговите субекти тук, като Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство и току-що получилият статут Център за подводна археология, не трябва да се мислят само като елемент от националния ни престиж, а като стратегически ресурс. Убедена съм, че с целенасочени и добре разгърнати във времето политики, България би могла да се мисли като лидер в региона.
- В предизборната кампания тази година темите за културата отново остават периферни. На какво според вас се дължи трайното подценяване на сектора от страна на политическите партии?
- Културата се появява на последните редове в програмите на партиите. Прави впечатление, че дори отсъства като систематизиран сектор в някои платформи. Подобно отсъствие е симптом за дълбок проблем, защото изглежда, че политическата „класа“ мисли темата като периферна, която не носи електорален импулс и няма бърз ефект. Но разпадът в културата е все по-видим, буквално колабирала инфраструктура, институции, които са недофинансирани, слаб административен капацитет и пълна невъзможност да се формулират целите за развитието ù. Културата се появява ad hoc обикновено като скандал, като реакция и по-рядко като символен жест, връчване на награди на заслужили артисти и въобще културни дейци или чествания, каквото е 150 години от Априлското въстание. Но това не е достъчно да държи националната ни идентичност плътна, да възпитава новите поколения и да ги социализира в културната среда. Вместо това виждаме все по-големи разломи в общество и все по-малко усещане за връзка по между ни. Надявам се скоро да имаме стабилно управление и силен министър на културата, с ясна визия и най-вече политическа подкрепа. Казвам това, не защото вярвам, че силното лидерство може да възкреси системата, а защото това е първата стъпка към нормализиране на средата.
- Кои са най-спешните проблеми, които следващото правителство трябва да адресира, за да гарантира устойчиво управление и ефективност на културните политики?
- Първо, предвидимост във финансирането. В момента секторът работи в условия на краткосрочни бюджети, проектна несигурност и неравномерно разпределение на средствата. Без ясни механизми на финансиране, културните общности не могат да развият дългосрочни проекти. Тук ми се иска да обърна и повече внимание на музеите. Тъй като те са ключови за опазване на наследствата, не само като ги съхраняват, но и като ги идентифицират, обживяват и разказват на публиките. Редица музеи развиват солидни образователни програми, включват деца, младежи и цели семейства в процеса по популяризиране и опазване. Често това се случва през работа с местните общности, най-вече занаятчии и майстори, които демонстрирайки различни умения, свързани с българските традиции, възпитават ценности и любов към българската култура. Ролята на музеите в неформалното образование е ключова, не бива да се подценява. Второ, укрепване на административния капацитет и координацията между институциите. Опазването на културното наследство е междусекторна политика, която включва министерства, общини, научни и изследователски центрове и не на последно място местни общности. Липсата на подобен диалог води до множество пропуснати възможности и неефективно управление на ресурсите. Мога да дам редица примери за значими елементи на нематерилното културно наследство, които все още не са депозирали своите кандидатури за вписване в регистрите на ЮНЕСКО, защото, често и то съвсем умишлено, се прекъсва връзката между „заинтересованите“ лица с цел да се обслужи конкретен политически, а понякога и личен интерес. В момента има две предложения Ченгене скеле и Троянска керамика, които се борят с излишни административни условности, а имат всички предпоставки официално да бъдат припознати като национално значими наследства и дори да бъдат вписани в листите на ЮНЕСКО. Трето, национална стратегия за култура, тъй като тя ще ни даде визията за ролята на културата в развитието на страната. Културата не може да бъде периферна тема - тя е част от икономиката, образованието, туризма, международното ни присъствие. Необходим е стратегически документ, който да дефинира приоритети, цели и критерии, така че политиките да не зависят от смяната на един кабинет с друг.
- Имайки предвид, че Вие сте изпълнителен директор на единствения Център на ЮНЕСКО в Европа, които работи в сферата на нематериалното културно наследство, а България има силни позиции в системата на ЮНЕСКО, какви конкретни мерки очаквате от следващия министър на културата в тази сфера.
- Системата за вписване на елементи на нематериалното културно наследство в България е ценен инструмент, но в сегашния си вид тя страда от няколко структурни слабости. Най-големият проблем е, че процесът често се възприема като административна процедура, а не като стратегически механизъм за подкрепа на общностите и за развитие на живите наследства. Това води до формализиране на процеса, излишни забавяния и липса на реална последваща политика. Според мен е необходимо да се промени логиката на вписването. В момента акцентът пада върху самия акт на включване в списък, докато международните стандарти на ЮНЕСКО поставят много по-голяма тежест върху мерките за опазване и работата със самите общности - носителите на самото наследство. Трябва да се гарантира, че вписването е само началото на процеса, а не неговият край. Наред с това Националният съвет по нематериално културно наследство трябва да бъде укрепен и професионализиран, към работата му трябва да се привлекат представители на други министерства и още повече представители на местните общности. В момента дебатът относно попълването на нашата Представителна листа е силно обусловен от научни изследвания и експертиза, а всъщност трябва да отразява, както динамично променящите се аспекти на политиката за опазване, така и променящата се природа на живото културно наследство. Необходимо е да се въведе по-голяма прозрачност и предвидимост. Общностите трябва да знаят какви са стъпките, сроковете и критериите, а не да разчитат на неформални контакти или случайни инициативи. Това може да бъде постигнато чрез публични насоки, електронни платформи и регулярни отчети за напредъка в тази област. Ролята на министъра е да превърне системата за вписване в инструмент за развитие, а не само като акт на символно признание. Това означава подкрепа за предаване на знания, програми за млади носители, международни партньорства и активна работа по видимостта на българските елементи в глобалната мрежа на ЮНЕСКО. България има нужда от по-активно международно присъствие. Имаме силни позиции в системата на ЮНЕСКО, но рядко ги използваме стратегически. Следва да засилим участието си в глобалните форуми, както и кандидатурите си за експертните органи. В момента тече кампания по включване на България в Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, излъчили сме силна фигура, дано успеем да я защитим достойно. Участието на България в този комитет е стратегическо, защото ни прави част от големия разговор по съхраняване на живите наследства. За да имаме обаче реално влияние е необходима политическа подкрепа, активно участие в работни групи и международни дискусии и не на последно място категорична визия - какво искаме да постигнем и накъде вървим.
Нашият гост
Д-р Ирена Тодорова е бакалавър по Политически науки (на френски език) и магистър по Дипломация и международни отношения на Нов български университет. През 2012 г. защитава докторска дисертация, посветена на политическата култура на новите поколения в департамент “Политически науки” в НБУ и оттогава е и преподавател там. Съветник е в политическия кабинет на министрите на образованието и науката (2014-2016) и на външните работи (2016-2017) на Република България. От 2018 г. е изпълнителен директор на Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО.
trud.bg
