Истината , че празниците с времето се превръщат в пълни съдове без съдържание

И тази година искам да напиша нещо за празника.

Имам мотивация. Вярвам в Бог.

Отвън обаче нямам фактическа истина, за която да се хвана. 

Вътре вярвам в истината, че утре ще е по-добре. 

Че Великден понякога идва след официалния празник , в делничен ден. Не искам да светотатствам . Искам да преоткрия и докосна ядрото на вярата. 

Жал ми е за културните дати.

Станали са като вледенени късове смисъл, дати , които преминават инертно през времето.

Чакат. Отбелязваме ги.

Но не винаги дълбоко ги преживяваме и в обикновения ден се забравят .

А когато почвата под краката ни е нестабилна заради 

войни, тежки избори, зависимости, страх - 

инстинктивно поглеждаме към календара, за да си спомним обреда.

И едновременно с това усещаме, че и той вече не ни държи всички заедно така, както някога.

И тогава идва въпросът:

да замълчиш ли…

или да кажеш истината такава, каквато е , неудобна , непразнична.

Истината , че празниците с времето се превръщат в пълни съдове без съдържание.

Пълним ги с козунаци, агнешко и високи думи,

а оставаме гладни. Чувството за праведност е анемично.

Механичните ритуали са като стари влакови релси, стоят там, но влакът все по-тихо и рядко минава по тях. 

Липсата на „хубава истина“ прави вярата да тлее без огън. Трудно е да празнуваш триумфа над смъртта, когато светът наоколо видимо се разпада. Да се хванеш за църковния календар в момент на нестабилност е инстинкт за самосъхранение, но се усеща, че и тази опора често е прогнила от формализъм.

Глад за истински смисъл, глад за човещина и добрини. 

Глад за истинско възкресение. 

Мъчно ми е , жално. Искам вярата ми да не заглушава плача на разделените, да не забравя ужаса на хората от бомбардираните територии и да не скрива зад празничния декор човека пред гробния камък. 

Защото истинското възкресение днес не се случва според календара отпреди векове. 

То идва в сряда следобед, докато тичаш срещу вятъра с решение да не се предадеш.

Или в петък след бурята, когато откриваш смисъл сред руините. 

Не ми се пише за Чудото.

А за липсата му.

За хората, които днес се чувстват самотни в тълпата след тържествената молитва в църквата. Хората, които също усещат, че традиционните думи вече не лекуват, хората, които се ослушват за глас, който да изрази тяхното несподелено усещане.

За човека, взрян в себе си , който стои в събота срещу неделя и в нощното бдение събира сили утре да бъде добър.

Може би точно там , на границата на времето , започва вярата.

Не в сигурността.

А в съмнението, което не те отказва, предизвиква те , калява те и е изпит за надеждата.

И може би най-искреното , което можем да кажем днес, е:

„И аз не знам как да празнувам това, 

но вярвам, че утре ще бъде по-добре. Вярвам в човещината.“

Защото нищо не си отива, докато не ни научи.

А грижата понякога ни отвежда до любов, за която не сме подозирали, че е възможна.

И ако има възкресение , 

то е в това да осмислиш болката,

да благодариш без адрес

и да продължиш.

Тогава за миг проглеждаш 

и разбираш, че в теб има реки, планини, пространство.

Че има място за всичко.

Без страх.

Просто състояние, което наричаме Любов.

И тогава непресторено си казваш:

„Воистину воскресе!,,

Не защото така се прави по предписание.

А защото си го преживял.

Садим цветя, спъваме се в тръни, 

но няма друг лек, освен да обработваме градината на живота си.

Празникът не идва отвън.

Виждаме този свят ден, защото ние го правим.

Стела Богомилова