Къде са изчезналите деца на България? Ники от Конаре и Ивана от Дупница – два случая, които не трябва да бъдат забравени

В държава, в която всеки ден се случват десетки абсурди и скандали, има истории, които преминават отвъд новинарския поток и остават в тишината. Истории, които не трябва да бъдат забравени, защото зад тях стоят човешки животи, съдби, болка и въпроси без отговор. Днес ще си припомним две такива истории — на 17-годишната Ивана Георгиева от Дупница и на 13-годишния Николай Илиев от село Конаре, община Гурково. Две деца, изчезнали безследно. Две семейства, които живеят между отчаянието и надеждата. И една държава, която сякаш забравя да търси.

Момичето от Дупница, което просто изчезна

Ивана Георгиева е на 17 години, ученичка в Дупница. В деня на изчезването си – 22 февруари 2024 г., тя напуска училището си, оставя телефона си в класната стая и… повече никой не я вижда. Не е имала конфликт в семейството, не е страдала от депресия, не е оставила бележка. Просто изчезва.

Месеци наред полиция, доброволци и близки я търсят. Появяват се всякакви версии – че е избягала с някого, че е отвлечена, че е станала жертва на престъпление. Но реални следи няма. През февруари 2025 г. – година след изчезването ѝ – Ивана вече е със статут на „безследно изчезнало лице“, обявена е за международно издирване чрез Интерпол.

И въпреки това, няма нищо. Нито следа, нито надежда, нито яснота. Властите мълчат, обществото забравя, медиите спират да питат. Но някъде в Дупница една майка всяка сутрин се събужда с мисълта: „Дали днес ще се появи?“

Ники – детето с Даун синдром, което се изгуби в Конаре

На 17 декември 2024 г. малкото село Конаре, близо до Гурково, е разтърсено от тревожна новина – 13-годишният Николай Илиев, дете със синдром на Даун, изчезва без следа. Последно е видян пред дома си. След това – нищо.

Първоначално се смята, че може да е тръгнал към близкото дере или гора. В търсенето се включват жандармерия, полиция, доброволци, дронове, водолази, термокамери. Ден след ден, час след час, без резултат. Дори кучета не откриват никаква следа.

Месеци по-късно Ники все още е в неизвестност. Семейството му е отчаяно, но не спира да вярва. Майка му споделя пред медиите, че вярва – може би някой го е прибрал, може би е в чужбина. Държавата обаче мълчи, а официалните структури отдавна не дават нова информация.

Тишината, която убива

Именно тази тишина е най-страшното в подобни случаи. След първите новинарски заглавия, след вълната от публикации във Facebook, след мобилизацията на доброволци – настъпва мълчание. Никой вече не пита къде са изчезналите, нито дали държавата изобщо ги търси.

България няма централен публичен регистър, в който гражданите да могат да следят актуално издирваните лица, нито информация дали случаите напредват. Издирванията често се разпадат между различни регионални управления на МВР, а комуникацията с близките е минимална. Семействата научават новини за собствените си деца от медиите.

Къде е държавата?

В нормална страна всеки случай на изчезнало дете би бил приоритет №1. В България – не е. В България всяка седмица изчезват средно по няколко души, включително непълнолетни. Някои се намират, други не. Но обществото така и не разбира защо.

Когато институциите не дават информация, когато случаите потъват в забвение, това създава усещане за безнаказаност и бездушие. А това убива вярата в системата.

Никой не иска да повярва, че едно 13-годишно дете и едно 17-годишно момиче могат просто да изчезнат от лицето на земята – без свидетели, без следи, без резултат. Но точно това се случва. И никой не поема отговорност.

Защо се стига дотук?

Причините са комплексни.

От една страна – липса на ресурс и координация между службите. От друга – бавни реакции, липса на модерна техника и национален протокол за спешно издирване. В много държави при подобен случай се активира система като Amber Alert, която уведомява за секунди цялото общество чрез медии и телефони. В България това е само пожелание.

Освен това има и човешки фактор – безразличие, недоверие, бюрокрация. Всеки се надява някой друг да свърши работата. Но докато институциите си разменят писма и отговорности, минават дни, после месеци, после години. А за близките времето спира.

Да не ги забравяме

Историите на Ивана и Ники не са просто новини от миналото. Те са символ на една по-дълбока болест в държавата – на липсата на отговорност и прозрачност.

Никой не иска да чува повече за безследно изчезнали деца, но когато това се случи – обществото има право да знае какво се прави, кой търси, какви резултати има. Това е елементарно уважение към човешкия живот и към страданието на родителите.

Докато няма ясна система, публична отчетност и активна реакция, подобни трагедии ще продължат да се случват. А ние ще продължим да питаме: Къде са Ивана и Ники? И защо вече никой не ги търси?

Автор: Л.С.

Материалът е изготвен с цел припомняне и обществен натиск върху институциите. Защото никое дете не трябва да изчезва в тишина