КЛАСНИТЕ СТАИ НА БЪДЕЩЕТО

КЛАСНИТЕ СТАИ НА БЪДЕЩЕТО

Образованието между човека и машината И делегираното съзнание вместо делегирания бюджет

Вече не е достатъчно да имаме един инструмент, учебникът . 

Децата вместо книгата ще ползват интерактивни панели , AI помощници , кръг от екрани, таблети, приложения, изкуствен интелект- достъп до всяка информация за секунди. 

Ръкописът ще изчезне . За сметка на цифровата лингвистика.

 Машините ще могат да формулират есета, да подреждат аргументи, да създават музика, картини и истории. На пръв поглед - свят на възможности без граници. Но дали учениците ще умеят да мислят?

В бъдещето, което ни предстои, класната стая ще бъде опитно поле, лаборатория за мислене, но и арена на дълбоко противоречие.

 От една страна - технологията ще предоставя възможности, за които ние само сме мечтали. 

От друга, тя ще отнема от човека нуждата му да преоткрива смисъла самостоятелно, да създава езика и образа вътре в себе си. 

Децата ще знаят как да консумират отговорите, които машината предоставя, но какво ще правят в свят единствено сетивно преживян, без личен , гъвкав и дълбок разум, без собствени оценки за реалността?

А учителят? В някакъв период той ще е медиатор.

Ще наблюдава, насочва и коригира, но ролята му се е променила от обучител на съдържание до наставник на безжизнени инструкции, преводач на инструкциите, зададени не от човека , а от робота. 

Учителят ще е помощно средство все повече с машинен характер във веригите от помощни средства- едни от човешка плът и други - от изкуствена материя.

И все пак не малко ще са онези ученици , които се губят отсега в готовите решения и се отказват от усилието да мислят самостоятелно.

Парадоксът, който виждаме, е ясен : технологията е съюзник, но същевременно раздвоява човека от собствената му мисъл. 

В едно интервю с учителка, която наблюдава учениците ежедневно, чух скептицизма ѝ: „Идеята на МОН от януари да се обучат учители , които да работят с ИИ , а после те да обучат в клас и децата да работят с AI , е хубава идея, …НО!!

Децата не могат да извличат и обработват информация, липсва им основният фундамент- причинно-следствените връзки, логиката. 

Ще са с неизказени чувства и ще има Билгиновци , жертви не на биологичния , а на технологичния ,,учител,, 

Обратно , други пък се оковават в логика и са пресъхнали откъм емоция.

Ако започнем работа с ИИ в класните стаи, ще се се случи фалстарт.“

Мисълта на колегата е вярна – децата имат въображение, но нямат умения да превърнат хаоса на фантазията си в смисъл. 

Аз бих отишла още по-далеч: учениците не умеят дори днес ( какво остава за утре) да задават правилните въпроси. 

Пърсиг формулира този проблем красиво: всички отговори съществуват от древността във „вселенския компютър“, но хората не знаят как да питат. Затова получават грешни, объркани отговори и повърхностни знания.

Образованието по ИИ (идеално на хартия) рискува да превърне човека в наблюдател на собствената си нестабилна мисъл. 

И няма делегиран бюджет на света, който да делегира по техничен път съзнание!

Виждаш дете, което може да „направи всичко правилно“ като копира, но не знае защо е тоя порядък и как се различава той от умствената бъркотия в главата му, усетена като нещо редно.

Виждаш мисълта, подредена от машината, но не и породена от човека.

 И тук се крие парадоксът: инструментът, който обещава свобода, всъщност може да създаде зависимост.

Това е предупреждение. Идващото поколение трябва да научи езика на мисълта, на психиката, не само на техниката. Не да се пише с машината, а да се мисли с човека ,, вътре ,, в човека .

Пророческото виждане е ясно: ако оставим инструментите да говорят вместо нас, ще загубим тишината, в която се раждат оригиналните идеи.

 Ще загубим вниманието към детайла, към нюанса, към човешката емоция, която превръща простото „казване на нещо“ в истинско , разтърсващо и уникално ,, изричане на смисъл“.

В този порядък бъдещето на образованието след двадесет години показва парадоксално раздвояване. 

Технологиите могат да направят всичко за ученика, освен едно: детето да вижда и чува , да твори самостоятелно, да изследва, да не се губи в мисълта си и да създава лично разбиране.

 Важно е хората да могат да подреждат, но и да могат да въплътят човешкото усилие.

И може би не е случайно, че в този контекст се появяват идеи като тази на Илон Мъск - за „прехвърляне“ на съзнанието в машина. 

На пръв поглед – научна фантастика. Но в дълбочина – логично продължение на отказа от вътрешно усилие.

 Когато човек спре да упражнява мисълта си, следващата стъпка е да я възложи , да я делегира изцяло на … алгоритъма в приложението . 

А когато възложи мисълта си, какво остава от самия човек ?

Ако съзнанието може да се „свали“, то значи вече сме приели, че то е файл, а не преживяване. Че човекът е носител, а не източник. Че смисълът може да бъде копиран, без да бъде изживян.

Бъдещето на образованието не е въпрос на технологии. 

То е въпрос на човешко присъствие, на способност да владееш ума си си, докато светът предлага бързи решения. 

И докато ние се учим да ползваме техниката, трябва да се учим още по‑усилено да анализираме , 

да създаваме и управляваме психиката си, 

да пазим спомените и личното творчество , 

да се изразяваме на своя човешки език , 

да усещаме и споделяме чувствата , 

да правим със сетивата си неподправено изкуство и да раждане живот от плът и кръв .

Това не е страх от прогреса. Това е призив да не се загуби човешкото. 

Да не позволим на техниката да подрежда света вместо нас . 

Да оставим пространството за лично усилие, за неприкосновено въображение, за духовна индивидуалност.

И тогава , ако днес технологиите изглеждат център на образованието, след двадесет години ще стане видно: 

бъдещата сила ще е в човека, който е овладял знанието за нещата, докато инструментът ще е зад гърба му , покорен съюзник, а не заместник на твореца . 

Къде? 

В безкрайната вселена от незададени въпроси и техните истински отговори , наречена с уникалното име НАШ РОДЕН ЧОВЕШКИ СВЯТ. 

Бъдеще , в което делегираният БЮДЖЕТ отстъпва пред делегирания ЧОВЕК с чисто съзнание . 

Стела Богомилова