Когато децата започнат да търсят справедливост сами: как стигнахме дотук?

Когато децата започнат да търсят справедливост сами: как стигнахме дотук?

Случаят с убийството на мъжа в Пловдив, за което полицията твърди, че е започнало като опит за т.нар. „лов на педофили“, не е просто поредната криминална история. Това е момент, в който като общество трябва да се спрем и да си зададем трудни, но необходими въпроси.

Как се стигна дотук?

Как стигнахме до момент, в който деца и млади хора започват да се възприемат като разследващи, съдии и изпълнители на наказания?

Отговорът не е един. Няма една причина, която да обясни подобна трагедия. Има натрупване – страхове, гняв, недоверие, влияние на социалните мрежи, усещане за безсилие и най-вече усещането у част от обществото, че законът не винаги успява да защити слабия и да накаже виновния.

Но има и един човешки въпрос, който трябва да зададем внимателно:

Възможно ли е зад този гняв да стои преживяна болка?

Възможно ли е някой от тези млади хора да е преживял насилие?

Възможно ли е някой да е бил жертва или близък на жертва?

Възможно ли е някой да е останал с усещането, че никой не го е чул, че никой не го е защитил, че извършителят не е получил справедливото наказание?

Понякога зад агресията стои страх. Понякога зад желанието за наказание стои стара рана.

Когато човек загуби доверие, че системата ще го защити, той може да започне да търси свой начин да възстанови справедливостта. При възрастен човек това вече е опасно. При дете или непълнолетен човек е още по-тревожно, защото неговият морален свят все още се изгражда.

Но тук трябва да бъде поставена ясна граница.

Болката може да обясни поведението. Травмата може да даде контекст. Гневът може да обясни реакцията. Но нищо от това не може да оправдае убийството.

Убийството остава тежко престъпление

Колкото и важно да е да разберем причините, не можем да загубим от поглед най-важния факт – човешки живот е загубен.

Убийството е едно от най-тежките престъпления, защото последиците са необратими. То оставя семейства с болка, отнема бъдеще и променя съдби завинаги.

Когато едно общество се бори срещу престъпленията над деца, то не може да приема друго престъпление като форма на справедливост.

Не можем да казваме, че защитаваме невинните, ако приемаме насилието като начин за решаване на проблемите.

Истинската справедливост не се ражда от мъстта. Тя се ражда от закона.

Как се стигна до това недоверие към правосъдието?

Като адвокат виждам един от най-големите проблеми на нашето време – загубата на доверие в институциите.

Когато хората години наред виждат случаи, в които справедливостта изглежда бавна, когато жертвите се чувстват сами, когато обществото остава с усещането, че някои престъпления не получават достатъчен отговор, се създава опасно чувство:

„Щом системата не действа, ние сами трябва да действаме.“

Това е моментът, в който започва разрушаването на правовата държава.

Защото законът не съществува само за лесните случаи. Той съществува именно за най-трудните – когато емоциите са най-силни, когато обществото е най-разгневено и когато всички искат бързо наказание.

Ако всеки започне сам да решава кой е виновен и какво наказание заслужава, тогава преставаме да бъдем общество на закона и се превръщаме в общество на саморазправата.

Защо толкова лесно размахваме пръст?

След подобни трагедии често виждаме една и съща реакция – хората бързо заемат ролята на съдии. Искат най-тежки наказания, понякога дори смъртни присъди за непълнолетни.

Този гняв е човешки. Той идва от болка, страх и желание за справедливост.

Но трябва да си зададем един труден въпрос:

Кога защитата на морала се превръща в желание за мъст?

Истинският морал не се измерва само в това колко силно осъждаме чуждото престъпление. Моралът се вижда и в способността ни да останем справедливи, когато сме най-разгневени.

Да осъдиш убийството е морално.

Да поискаш виновните да понесат отговорност е морално.

Да защитиш жертвите е морално.

Но да заменим закона с гняв означава да повторим същия модел, срещу който уж се борим.

Погледът на родителя

Като родител разбирам страха на хората. Разбирам болката, когато става дума за деца. Всеки родител иска да защити своето дете от всяко зло.

Но нашата задача не е да възпитаваме деца, които търсят наказание.

Нашата задача е да възпитаваме деца, които знаят, че могат да говорят. Че могат да потърсят помощ. Че ще бъдат чути.

Децата трябва да бъдат обичани, подкрепяни и напътствани.

Те трябва да знаят разликата между смелост и агресия. Между справедливост и отмъщение.

Едно дете не трябва да вярва, че е само срещу света. Не трябва да мисли, че трябва само да бъде защитник, съдия и наказващ.

Това е ролята на възрастните и институциите.

Педофилите трябва да бъдат наказвани, но чрез закона

Нека бъдем категорични и по друга тема.

Хората, които извършват престъпления срещу деца, трябва да бъдат разкривани, съдени и наказвани.

Сексуалното насилие над дете е едно от най-тежките престъпления. То може да остави травми за цял живот. Жертвите имат нужда от защита, подкрепа и справедливост.

Извършителите трябва да носят отговорност.

Но тази отговорност трябва да бъде наложена от закона, след доказване на вината, а не чрез насилие и саморазправа.

Защото ако се борим срещу злото, не можем да позволим борбата срещу него да ни превърне в част от същия модел на насилие.

Какво трябва да си кажем след тази трагедия?

След случилото се в Пловдив не трябва да задаваме само един въпрос:

„Какво направиха тези деца?“

Трябва да зададем и друг:

„Какво допуснахме като общество, за да повярват, че те сами трябва да раздават правосъдие?“

Децата трябва да бъдат пазени.

Жертвите трябва да бъдат чути.

Виновните трябва да бъдат наказани.

Но справедливостта никога не трябва да се превръща в ново насилие.

Защото едно зряло общество не се познава по това колко силно наказва, а по това дали може да защити слабите, да възстанови доверието и да остане човешко дори в най-трудните моменти.

Адвокат Цветелина Ватовска