Днес Лили Иванова ще хвърли още една година зад гърба си. Между истината и легендата, между клюката и измислицата, Лили продължава да върви през времето, неподвластна на сезони, епохи и политически рамки.
"Никой не може да мине по моя път", каза ми го през 2016 година и нестихващата й кариера е доказателство за това.
Днес ви предрагам този наш двучасов разговор, в който е цялата Лили...
Това интервю не е за звездата Лили Иванова, а разказва за една жена-боец, тръгнала от глухата провинция и изкачила своята Голгота – за да се изправи на върха като недостижим стожер на професионализма, като феноменален талант, целеустремен и отдаден на публиката.
Няма да говорим за бляскавата сцена, където Лили е ненадмината магия, няма да споменаваме наградите, които я следват от първия миг...
Ще говорим за цената да стоиш на върха повече от половин столетие. Брулена и възвеличавана.
Очаквах, че ще напипам струната на болката, на тъгата, на самосъжалението, както обикновено става, когато човек се връща назад.
Дълбоко съм се излъгала. И днес Лили е като опънат лък – готова начаса да се изстреля към поредната сцена, към поредната песен, към поредната изява. С енергия, на която биха завидели върхови спортисти.
Не обича да говори за миналото. То е поука. Живее в настоящето. То е битка. И гледа бъдещето. То е цел. Това е Лили.
Тя не само е Песен. Не само е Любов. Лили е Живот. Урок, който продължава да преподава на всички нас.
Свикнала с атаките на публичността, тя си е изградила житейска философия, която я съхранява и я държи на земята. При нея няма хленч. Няма суета.
Не обича да я хвалят.
Но държи да бъде оценена. Не заради себе си, а заради достойнството на страната, на която принадлежи. Заради поколението, което идва след нас и на което трябва да оставим знаците за нашето съществуване.
В това интервю ще открия другата Лили. Човека Лили. Ще се опитам да надникна в душата ѝ. Там, където се пресичат страстите на живота и преживяванията на сцената. Там е истинската Лили.
В един горещ юлски ден заставам пред вратата на апартамента ѝ и погледът ми спира в надписа: „Който започне да си играе на гений, неусетно се превръща в такъв!“. Написал ѝ го неизвестен почитател. После боядисала стълбището, но надписът отново избил. Вероятно като поредно доказателство, че против Съдбата не се рита.
Точно тази максима Лили неотклонно следва.
Домът ѝ блести от чистота, Лили обяснява, че усета за ред и дом го е наследила от баба си. Възмущава се на днешните нрави: „Как така ще си изхвърлиш боклука от прозореца?“.
И разговорът тръгва...
I. Баба Мария и неписаните
закони в семейството
- Спомена баба си. Каква е била тя? Как се казва?
- Баба Мария, от рода на баща ми. Всички в моя род са дошли все Марии: баба ми, майка ми е Мария, другата ми баба – Марина, племенницата ми – Мария. Имаше и Иван, и Петър – това бяха имената в моя род. И я питам: „Бабо, ти на колко си години?“. Тя ми отговаря: „Кога беше турското робство, бях на 16 – смятай ги!“. Помнеше турското робство и ми е разказвала много неща, но никога не е казвала една лоша дума за турците... В рода на баба ми е имало много красиво момиче по времето, когато турците са събирали красивите девойки и са ги отвеждали. За да спасят това момиче, го отвеждат в планината, скриват го в една дупка и тя преживява там доста време, докато отмине бурята.
Родът на баба ми и родът на дядо ми са дошли са от Румъния и са се заселили в с. Нисово, Русенско. Отглеждали са коне. Били са известни търговци. Най-расовите коне са били техните – турците са купували от тях.
- Знам, че си била привързана много към родителите си – те идваха ли на концертите ти?
- Да, винаги когато имаха възможност.
- Между теб и сестра ти имаше ли съревнование?
- Никога. В гимназията, в училище сме пеели заедно, имахме дует на песента „Лекокрили лястовички“. Сестра ми имаше по-тънко гласче. Свиреше на цигулка.
- Защо през цялото време не сме знаели за родителите на Лили, защо си ги крила?
- Нищо не съм крила и днес нищо не крия. Но аз не излизам да пея с родителите си на сцената, аз излизам сама. Сама съм изкачила върха. Моите родители не ми се месеха за нищо, може би е имало някакъв неписан закон в нашето семейство и те знаеха, че ако реша нещо, ще го направя, и щом съм го решила, значи това е!
- Вероятно си ги опазвала да не попаднат и те под ударите на клюките и нездравото хорско любопитство?
- Аз съм много отговорна към всичко. Не искам никой да страда заради мен...
Така открехвам първата завеса от вътрешния мир на Лили – тя наистина е изключително отговорна към близките си. И до днес поддържа с всички нормални човешки отношения, но ги пази от медиите, за да не се стовари и върху тях нездравият интерес. Те идват на концертите ѝ, но са винаги някъде в публиката и никога не попадат във фокуса на обективите. В последните години на живота си майка ѝ живее зимно време при нея или при сестра ѝ.
Лили е израснала в семейство,
където родителите са имали уважение не само един към друг, но и към децата, на които е внушавано да бъдат честни, да не лъжат и да имат достойнство. Колкото повече Лили се изкачва по стълбицата на славата, толкова в личния си живот стои здраво стъпила на земята. Може би това ѝ помага в бурите, които я връхлитат, които я каляват и изграждат в нея личност, която сама успява да се справи с трудностите. В нито един момент от професионалните си или житейски обрати Лили не се оплаква. Никога не хленчи, никога не пада, винаги намира своя път напред.
Лили Иванова с баща си преди концерт в зала „Универсиада“
Лили Иванова с майка си в Сандански.
Фамилна снимка в гр. Кубрат. Най-вляво - бащата на Лили Иванова - Иван, втората от ляво на дясно - сестра ѝ Магдалена, четвъртата от ляво на дясно - Лили Иванова, до нея вдясно - майка ѝ Мария с племенницата ѝ Радмила.
II. Аз не мечтая – аз действам
- На 19 години ти тръгваш с един куфар от Кубрат и отиваш в София, без да знаеш нищо за този град.
- Да...
- Що за родители са били тези, които си пускат детето така?
- Имали са ми доверие, явно. Баща ми не беше много-много съгласен – навремето мнението за певиците беше коренно различно.
- Ако те беше спрял?
- Никога не разсъждавам – ако, ако. Никога не се връщам назад! Така е трябвало да стане, какво значи „ако“? Ако бях останала на Запад, щях ли да имам тази кариера... -Пътят на всеки е предначертан. Не ние, Съдбата диктува събитията!
- Но ти го казваш сега, след всичко преживяно, а в онези години това е било лудост!
- Може би е лудост. Така ми каза и Павлин Иванджиков – мой съученик, син на учителя ми по музика в Кубрат, който ме посрещна в София и му разказах какво искам да правя. Първият ми опит да „стана певица“ претърпя неуспех – дойдох с влака от Кубрат, взех си стая в хотел точно срещу бюро „Естрада“, отидох и заявих, че съм дошла да пея. Те ме попитаха какъв опит имам, а аз нямах почти никакъв, и ми казаха, че могат да ме изпратят да пея в ресторант „Сините камъни“ в Сливен. Това никога не е било в плановете ми обаче. Аз знаех, че искам да пея в София. Обясних им, че или ще трябва да ми намерят място в София, или просто се връщам обратно. Както и стана...
Това обаче не ме отказа и скоро след този опит дойдох отново в София, когато вече ме посрещна Павлин, който учеше в Музикалното училище тук. И като ме чу -закъ-де съм се запътила, ме обяви за луда. По това време вече Емил Димитров и Мария Косева бяха звезди. Помня, че вървяхме по тротоара до хотел „България“, където имаше магазин за цветя, и аз му обяснявах как един ден хората ще ми купуват цветя от този магазин. Толкова съм била сигурна, че ще успея.
- Разплака ли се, когато те върнаха от първото прослушване?
- Не, разбира се. Вярвах в себе си и продължих, какво ще се вайкам. (През 1961 г. е допусната до прослушване в Концертна дирекция – б.а.)
- Значи сцената в София е била твоята мечта на тази възраст?
- Не, не, не! При мен няма мечти. Какво значи това мечта? Аз знам какво искам! Пясъчни кули никога не съм строила.
- Тогава какво е животът – цел, стремеж, състезание, успех?
- Животът е най-ценното, което притежава човек. Животът ти е даден, за да свършиш нещо на тази земя. И когато вече знаеш какво искаш, животът става борба, става битка – да постигнеш това, което си решил!
- Ти си биткаджийка, това го показваш на всички. Но да постигнеш всичко това, значи си се лишавала от нещо – какво е то?
- Това е моят избор! Да пея! Какво го касае някой от какво съм се лишавала? Например да се ограничавам, да не ям много – това не касае никого, само мен. Певици има много – и дебели, и слаби, избрала съм как да изглеждам и то не е случайно. Никога не съм била пълна – усещах, че като кача не килограми, а грамове само, ставам ленива на сцената. А на сцената винаги трябва да съм във форма. Това не е лишение, това е избор. Личен!
- Първата сцена, на която се качи в София, коя е?
- Първата сцена беше БИАД, където тогава пееха Мария Косева и Емил Димитров. Те бяха звезди.
- Усети ли, че сцената е твоето място? Че това е магията, че там трябва да премине животът ти?
- Седя здраво на земята, концентрирам се върху това, което искам да направя, и го постигам. Естествено, че е нормално, когато направиш нещо, да ти доставят удоволствие аплодисментите или успехът. Но никога не съм живяла с мечти, мечтите са в книжките. Не мечтая – аз действам!
- Има ли нещо авантюристично в характера ти?
- Всичко, което правя, е обмислено от мен. Може би хора, които не знаят какво искат от живота си и как да го постигнат – те са авантюристи.
Гледам я – стои пред мен, небрежно облечена, спокойна, без грим, със здрава, опъната на лицето кожа, с ясен поглед, който ми казва – това пред теб не е мит, това съм аз и съм като всички останали нормални хора. И в същото време има нещо необикновено в нея, което тя сякаш не разбира, че излъчва – магията на жена, която владее всичко около себе си и подчинява на себе си. В Лили има едно убийствено съчетание на човешки качества: талант, професионализъм и работохолизъм. Слушам разказа ѝ за първите стъпки и разбирам, че тя отрано е осъзнала какво ѝ е дарено свише и съвсем съзнателно и целенасочено подчинява целия си живот на таланта. Затова, без да е религиозна, тя спазва моралните човешки норми, за да не „разсърди“ Онзи, който ѝ е дал най-ценното. После идва неистовият стремеж за самоусъвършенстване, за изграждане на свой собствен стил и налагането му – с упоритост, с амбиция за доказване и с мисъл за непрекъснато обновяване.
Много скоро при нея идват и успехите, и наградите, но Лили никога не стои на едно място – изкачила едно стъпало, тя вече гледа към следващите пет. Няма успокоение от постигнатото. То е минало. За нея само непостигнатото е цел. То е бъдещето. Тя винаги е гладна и жадна за новото. Всъщност именно това е житейската философия на Лили, която я държи на върха толкова години. Просто Господ я изпраща с мисия на земята. И Лили я следва. Абсолютно целенасочено, осъзнато и неотклонно.
III. Раздяла с конската опашка и началото на успеха
- Защо избра късата прическа в началото на кариерата си?
- Стана случайно. Като дойдох в София, нямах пукнат грош, както се казва. Записах се в студентския стол на ВИТИЗ, наричаха го „мензата“. Бях с дълга коса, която връзвах на конска опашка. Като се нареждах на опашката, студентите ме дърпаха за косата и ми подвикваха: „Ей, малката с конската опашка...!“ Ядосах се и на следващия ден се подстригах. Смятам, че това бе грешка от моя страна. Но тогава така съм решила да изглеждам – може би по-голяма. Не знам какво точно съм искала да покажа.
- Какво правиш при неуспех?
- В онези години не съм имала този успех както сега, но и не можех да го искам, защото никой не ме познаваше. Дойдох в София през 1961-ва, през 1963-та ставам певица и заминах веднага за Румъния. Там ми издадоха първата плоча. Връщам се тук, никой не знае коя съм, нито се интересуваше от мен. Концертната дирекция ме разпредели да пея с една рок група – „Северните тигри“, в зала „Универсиада“ като подгряваща певица на Джейн Сверт, шведска певица. Залата се нафрашка догоре, не заради мен, а заради Джейн Сверт. Но след като свърши концертът, ме извикаха в Концертна дирекция, казаха ми, че всички говорели за моето участие. И ме пратиха на турне с групата из страната. Почти нямах репертоар – пеех „Лунни лъчи“ на Мими Николова (по музика на Йосиф Цанков, текст Димитър Василев – б.а.), много я харесвах и до днес сме в прекрасни отношения. Получих обаче забележка, че не пея „Лунни лъчи“ като нея, а като себе си. Един ден дойде при мен един музикант, мисля, че беше от Пловдив, и ми каза: „Не ги слушай – пей така, както ти искаш да пееш!“. И аз не промених нищо.
- Защо не записа Консерваторията?
- Още докато учех в Кубрат, едни мои приятели ми предложиха: „Ние искаме да кандидатстваме във Варна в Музикалното училище, искаш ли да дойдеш с нас?“. Тогава баща ми се намеси и каза, че съм малка да ме пуснат в големия град. Две години по-късно вече учех във Варна в училището за медицински сестри. Не съжалявам. Ако бях записала Музикалното училище там, щях да получа друга постановка на гласа. В чужбина са ме питали кой ми е поставил гласа по този начин – сама съм се научила, сама съм го формирала. Слушах много музика – италиански и джаз, обикновено Ела Фицджералд. По-късно, когато станах известна, имах един прекрасен учител, Иван Пеев. (Иван Пеев е български пианист, композитор и аранжор, син на проф. Иван Пеев – създател на първия български учебник по солфеж – б.а.).
Иван Пеев е моята консерватория!
Всъщност Лили е права – тя няма неуспех. Биографите отдавна са преброили стотиците ѝ награди, хилядите концерти, плочите в милионен тираж. А какво стои зад тях? Борба! За всеки красив стих, за всяка вълнуваща мелодия, за всеки верен тон, за всяка изява, която трябва да остави усещане у публиката като за единствена и неповторима. Лили превръща това в смисъл на живота си. Талант–публика–самоусъвършенстване. Другото няма значение. Днес на нас ни е трудно да го разберем и затова търсим нещо друго зад простата истина – талантът иска жертви.
IV. Без цигари, алкохол и шумни компании
- Цигари, алкохол, наркотици. Как се опази?
- Всички около мен пушеха, но не съм имала потребност, oт aлкохол – също. Не съм имала нужда от каквито и да е стимулатори. Taка е и до днес.
Някои го правят след концерт, за да намалят напрежението.
Това е оправдание за порок – не мога да приема това нещо.
- Защо не обичаш купони, шумни компании?
- Човек отива в шумната тълпа, за да заглуши собственото си мълчание, мисля, че съм го чела някъде... Не обичам шума, не защото съм саможива или съм нещо повече от другите – просто това съм аз.
- Изглеждаш като издялана от гранит?
- Може би това е характерът ми, аз съм силен характер. Аз съм зодия Телец.
V. „Камино“, Ирина Чмихова и д-р Стойчев
- В коя от певиците по онова време си виждала конкуренция?
- Никога не съм се старала да се конкурирам. Правила съм това, което искам да направя, и то със собствен стил и с български песни. И днес е така. Не се сравнявам с никого.
- Чувала съм, че Ирина Чмихова много е съжалявала, че ти именно си запяла „Камино“ – песен, към която и тя е имала претенции.
- Тук има грешка. „Камино“ беше вeче в репертоара на Ирина Чмихова. Бях медицинска сестра, когато я чух за първи път на концерт в Кубрат. След концерта отидох при Евгени Комаров, композитор, който беше неин пианист, и го помолих да ми даде текста на песента. Отказаха ми. И аз подвих опашка, не се разсърдих, естествено. На другия ден след концерта в болницата имаше коментари. Разказах, че ми е харесала една песен, но не мога да я науча, защото нямам текста. Споделих и с д-р Стойчев, който ми каза: „Не се притеснявай, аз съм записал целия концерт на един магнетофон“. С негова помощ намерихме и преводач, който да извади текста дословно, научих го и започнах да пея „Камино“.
- Как реагира Ирина Чмихова?
- Ирина беше невероятна звезда, държа това да бъде подчертано. Невероятна! Бях още ученичка в медицинското училище във Варна, живеех на квартира на 4-тия етаж и отдолу имаше едно кино, в което тя правеше концерти. Опашката беше толкова голяма, че не можеше да се влезе, толкова много народ имаше. Беше голяма, голяма звезда! Пееше „Синьото елече“, много руски романси и събираше огромна публика. И ако днешното поколение не я познава, то това е наша грешка, че не познаваме историята си.
Историята с „Камино“ разкрива част от характера на Лили. От една страна – когато си постави цел, тя я следва. От друга – вярната ѝ преценка, че може да я постигне. Лили харесва „Камино“ в мига, в който я чува, и си поставя за цел да я пее. Дали на 19 години е осъзнавала, че тази песен ще стане второто ѝ „Аз“ през цялата ѝ творческа кариера – едва ли. Но у Лили има един подсъзнателен стремеж, който я кара да изпробва всички „законни“ пътища, първо да се сдобие с песента, а после да я изпълнява така, че да засенчи дори голямата звезда Ирина Чмихова и тя в крайна сметка да се откаже от тази песен. Това е първата спечелена не само житейска, но и професионална битка на Лили.
- Ние не уважаваме историята си във всички области, не само в музиката.
- България днес няма история, или историята се унищожава умишлено! Децата по какви учебници учат, може ли да не знаят имената на основни личности, които са дали нещо на тази държава? Моята последна любима книга е „Живот за България“, за Буров. Обичам да чета Оскар Уайлд, биографии на големите исторически личности, както и „Българските хроники“ на Стефан Цанев и много други.
-Кога четеш?
- Нощем.
Всичко, което излиза в книжарниците за живота на исторически личности, на певци, на актьори, го има в библиотеката на Лили. Преди това е минало през ръцете и погледа ѝ. Лили чете до 2-3 часа през нощта. Чете и, както обича да казва, „попива“. Преоткрила е историята ни с „Хрониките“ на Стефан Цанев, възмущава се от заблудите, в които сме живели, вълнува се от развитието на днешните процеси в света. Има верен, точен прочит на събитията, безпощадна е в оценките си за политици. Но никога не си позволява публично да отправя персонална критика към когото и да било. За нея това е табу. Но я боли, че не тачим историята си, че не съхраняваме паметта на онези, с които би трябвало да се гордеем.
VI. Eмил Димитров, болницата и злобата
- Помогнал ли ти е с нещо в кариерата Емил Димитров? Той вече беше звезда, когато ти прохождаше на голямата сцена. А след това станахте любимците на няколко поколения българи.
- Ние работехме заедно много често. В Концертна дирекция работеше г-жа Лидия Станчева, която ми симпатизираше и ме държеше изкъсо. Когато аз се появих, Емил Димитров наистина вече беше звезда, Мария Косева – също. Винаги съм ги уважавала изключително като професионалисти. Мария Косева ме впечатли с изключителната дикция. А истината за края на живота на Емил Димитров я знам от първо лице, защото бях до него. Не бих искала да коментирам нищо. Ще ви разкажа само една история – на ъгъла на пл. „Руски паметник“ имаше един голям пазар за цветя, когато ходех в болницата, все му купувах цветя от една и съща жена. Един ден тя ме попита за кого са цветята, казах ѝ, че отивам при Емил Димитров и искам хубави цветя, и тя ми каза: „Ето ти едно цвете и от мен, да му занесеш!“.
Не се хваля, когато правя жестове или благотворителност – това не е брошка да си я закичиш.
Лили спестява един „дребен“ факт от тази история. До последните дни на живота на Емил Димитров тя е до него в болницата на пл. „Руски паметник“. Ходи почти всеки ден, носи му книги, а когато вижда, че лечението му там не е ефективно, обажда се на директора на Правителствена болница д-р Любомир Спасов и го моли да приеме Емил Димитров, като предлага да заплати лично лечението му. Разбира се, че д-р Спасов отказва това, приема веднага легендата на българската поп мзузика и екипът му полага необходимите грижи за него. Лили прави това не само заради приятелското отношение, което питае към Емил, но и заради онова чувство на национално достойнство и отговорност, което носи в себе си. Не като „брошка“, а като осъзнато отношение към света. А това, че някои не искат да ѝ го признаят? Дори и това е надживяла. Помагала е и на други свои колеги, но никога не е афиширала. У нея има едно особено усещане – да не засегне някого, да не обиди, да не го злепостави... Лили ще премълчи някоя обида, но няма да си позволи да нарани някого публично. Няма да отвърне на грозна реплика – не защото не я боли, защото това би било под достойнството ѝ. През дългите години, в които съм я наблюдавала, тя винаги е запазвала тази дистанция, това аристократично отношение над злободневието. Никога не е допускала да бъде унизена или пък да се тупа в гърдите, че направила нещо за някого. Затова и мнозина злоупотребяваха.
Емил Димитров и Лили Иванова на сцената на „Златният Орфей“, 1974 г.
VII. Завистта, „Златният ключ“ и „Златният Орфей“
-Толкова ли е голяма злобата у нас?
- Вероятно е така! Но не се оплаквам. Не обичам да ме -съжаляват. Нито да се самосъжалявам.
- Преди да дойда на това интервю, говорих с Александър Йосифов и той ми каза: „Лили е велика певица, тя е царицата на българската естрада, но я следваха много завист и голяма злоба. Много ѝ пречеха“. Така ли е?
- Ще спомена само тези, които останаха коректни до днес – Александър Йосифов, Тодор Филков, Александър Кипров и Найден Андреев. Но ако трябва да посоча един човек, който много добре ме познава и знае всичко за мен, това е Ангел Попов-Ачо. С него работим заедно от 91-ва година като тонинженер както на моите концерти, така и при звукозаписи. Ачо е изключителен приятел, винаги е заставал зад мен, никога не ме е предавал и знам, че винаги мога да разчитам на него.
- И питам защо е така, а Йосифов ми каза: „Злобата у нас няма граници“.
- Ще ти разкажа за завистта. Вече се бях омъжила за Иван Пеев (Влюбват се в Белград, по време на нейни снимки за сръбската телевизия, сключват брак през 1965-а – б.а.), отиваме на конкурс – първия международен, който спечелих – „Златният ключ“ в Братислава. В конкурса участват и Карел Гот, и Хелена Вондрачкова. Карел Гот беше голяма звезда. Аз – световно неизвестна, и пея „Адажио“ по музика на Ангел Заберски, текст на Йордан Милев и аранжимент на Иван Пеев. Изпях си песента, започна гласуването и се оказва, че Карел Гот е първи, аз съм трета или четвърта. Неочаквано един от членовете на журито – Любов Орлова, голямата руска артистка, изиска ревизия и отваряне на гласуването. Оказва се, че има невярно изчислени точки и с доста голямо разминаване в моя полза, всъщност изведнъж аз се оказах на първо място. Това беше голямо поражение за Карел Гот на собствена територия – помня как изобщо не можех да осъзная какво става, само треперех да не ме освиркат. Не се случи.
Когато по-късно се върнах в България, ми разказаха как група музиканти, сред които и известен български джаз пианист, са гледали телевизионното излъчване на конкурса и как е бил с доста ироничен коментар по мой адрес точно преди да обявяват резултатите. Предполагам, че той е останал по-изненадан и от мен, че съм взела голямата награда. (Усмихва се – б.а.)
От Чехословакия веднага се върнахме в България, директно на „Златният Орфей“, където единствената реплика в Слънчев бряг беше: Лили Иванова дошла с новата си кола (тя не беше нова) и с кучето си. Но за наградата в Братислава – нищо! Учудвате се на завистта... Ами те дадоха „Златния Орфей“ на Йосиф Цанков чак като видяха, че е болен и ще си отиде от този свят! Това е истината.
Единственият човек, който не завижда, е Александър Йосифов. За концерта ми в зала „Олимпия“ не съм получила поздравление от нито един български певец – нито преди, нито след това. (Лили Иванова е единственият български изпълнител, качил се на тази легендарна сцена, мечта за всеки голям артист – на 9 януари 2009 г. - .б.а.) Единствените, които ме поздравиха, бяха певиците Роберта, Румяна Коцева и Богдана Карадочева, която каза: „Гледах ти концерта, беше много хубаво!“. Там, в Париж, покрай историята с Едит Пиаф научих как се съхранява национално достойнство.
VIII. Едит Пиаф и „Олимпия“
- Каква е историята за Едит Пиаф?
- Този случай ми го разказа един от директорите на зала „Олимпия“, който ме покани на вечеря. Говорихме си за Едит Пиаф и той ми каза: „Ако някой във Франция каже нещо лошо за нея, той ще бъде линчуван! Де Гол и Пиаф са икони. Тя е великата певица на Франция! И всичко друго за нея е табу! Французите са благодарни, че по време на Втората световна война тя спасява зала „Олимпия“ от фалит. Изнася много концерти там и французите са горди от това. Преди месец световното първенство по футбол започна с част от песен от нейния репертоар. Как се гради история и как се руши история, как се пази легендата...
Лили разказва това не за да издаде горчилката, бликнала от недостойните нашенски писания за концерта ѝ в зала „Олимпия“, а за да изтъкне, че тази омраза и отричане на всичко, което другият е постигнал, са самоубийствени за нацията ни. Тя го е изпитала на собствен гръб, борила се е, философски отдавна е надживяла злобата, но вижда, че този непрестанен негативизъм разрушава обществото ни. И бяга от тази агресия. Бяга в песните си. Те са нейният свят – красив, романтичен, любовен...
- Мечтаеш ли за сцена, където да пееш сега?
- Навремето мечтата ми бе да пея в „Олимпия“ и Стефан Зашев ми помогна за това. Чел някъде, че искам да пея в „Олимпия“, запомнил го е. Той е единственият човек, който не се възползва от мен, искаше само да ми даде и да направи нещо за мен.
- Как се роди идеята за „Олимпия“?
- Един ден Стефан Зашев дойде и ми каза: Намислил съм нещо, не знам дали ще ти хареса, трябва да го пазим в тайна – водя преговори да пееш в „Олимпия“.
Две години чакахме, докато ни разрешат концерта, проучиха ме до девето коляно. Там, дори и да искаш да си платиш, не може да отидеш, ако те не те приемат. Проучиха ме коя съм, що съм, дали пея на живо, защото там не се разрешава плейбек. Продуцент от залата дойде специално до България, за да изслуша цял концерт, след което потвърдиха ангажимента.
По-късно френският композитор Кристиян Хол дойде на мой концерт в НДК и след това го попитах – вие не говорите моя език, аз пея само на български, как разбирате за какво пея. И той каза: „Не говоря вашия език, но след втората песен забравих на какъв език се пее“.
Лили Иванова и Стефан Зашев
Със Стефан Зашев след концерта в зала „Olympia“, Париж, 9 януари 2009 г.
Лили неведнъж е споменавала, че е горда с факта, че е пяла всички големи български поети. Но това, което остава скрито от публиката, е нейният усет за чист български език и стремеж да го подчертава.
От всички нейни текстове на песни струи красива поезия, струи мелодичният български език. Където и да отиде по света, тя пее на български. Дори в „Олимпия“ не си позволи да пее на френски.
IX. Златната кокошка в триото Дамян, Тончо, Лили
- Как „танцуваше“ между композиторите? Всички големи мелодици искаха да пишат за теб.
- Просто те ми предлагаха, аз избирах. Но до „танци“ не се е стигало.
- Кое е първото стихотворение на Дамян Дамянов, което изпя, и как се роди триото Дамян–Тончо–Лили?
- Мисля, че беше „Детство“ по музика на Тончо Русев.
Лили спира дотук. Разбирам, че отново се затваря, за да спести публичното ни огорчение. Но пък аз се сещам за онзи разрив между големия поет и талантливия композитор, който сложи край на успешното трио в поп музиката ни.
През март 1999 година Тончо Русев ми даде интервю, в което се зарече, че никога няма да прости на Дамян Дамянов, защото казал, че естрадата ни е „битпазар“.
Седмица по-късно Дамян Дамянов му изпраща убийствен отговор, в който за първи път разкрива фалшивите отношения в най-успешния по това време творчески тандем в българската поп музика. Лили се обръща към всичките си почитатели да прочетат писмото на Дамян, в което той пише на Тончо Русев следното:
„Благодаря Ви, че ме убедихте да пиша за българската естрада, която по онова време не се ползваше с особена почит от колегите ми, дори имаше гласове на стари поети да не си цапам перото… „Изцапах“ си го и не съжалявам. По онова време просто Лили Иванова вече беше номер едно сред певиците, получила, доколкото помня, две сериозни международни отличия. За Ваш и мой късмет се беше появил луфт между нея и композитора, създал печелившите ѝ песни, и тя го замести с нашия тандем. Мисля, че това беше и звездният миг на българската естрада – появиха се едни от най-хубавите български песни, написани от Вас и от мен и изпълнени от Лили. Нашето трио изглеждаше като бетон. И все пак по едно време започнах да се дразня, че хората ме възприемаха като личен биограф на Лили Иванова. И Ви предложих да пишем и за други певци. Вие ме разубеждавахте с думите: „Майсторе, разбирам те, но тя е златна кокошка“. Прав бяхте. Обичаха я хората, купуваха плочите ѝ в милиони тиражи и с ръка на сърцето признавам, че ако нещо съм придобил в живота си, то е било тъкмо от „златните яйца“, „снесени“ от Лили… От поезия само нищо не се печели. Поне в България… Вие бяхте наложили ембарго над мен за другите композитори…
Тази наша творческа идилия продължи до лятото на 1981 година, когато след поредния „Златен Орфей“ Вие пристигнахте у дома гневен и заявихте: „Майсторе, дай да ебем майката на тая кубратска слугиня!“ (Извинявайте, драги читатели, цитатът е точен.) Доколкото разбрах, сте влезли в пререкание с Лили на Слънчев бряг. За какво точно – не знам. Не научих. Май че тя се подразнила, че сте хвалили изгряващата тогава Камелия Тодорова, а пък Вие сте се подразнили, че тя е изпяла песен на Найден Андреев по моето стихотворение „Щурче“. Все едно, войната между вас двамата беше започнала и Вие решихте да ме използвате за маша. Искахте да напиша писмо, с което да забраня да се изпълнява песента „Щурче“ по БНР. Колебаех се дали да не Ви послушам. Уверявахте ме, че Лили и без това залязва. Че няма да останем без пари, защото ще напишем повече песни, ще ги сложим в „човките“ на повечето певци и ще „вържем“ гащите. Но като останах насаме със себе си, не можах да приема, че ще обърна гръб на човека, който с гласа си е занесъл моите стихове във всеки български дом. Затова не написах поисканото от Вас писмо до Радио София, а подписах едно друго, донесено от Лили, с което разрешавах тя да изпълнява въпросната песен…“
Припомняйки тази случка сега на Лили, тя отново подчертава: Само Александър Йосифов си остана джентълмен – той имаше друго възпитание...
- Изградила си си философия на боец.
- Моята философия е само Напред. Миналото е само уроци. Това е. То е паметта на бъдещето.
Сега пишат небивалици за мен – да пишат! Печелят пари от това, но знам, че не е вярно. Навремето бях чела изказване на една артистка, американска: Не ме е страх да пишат, страх ме е да не е вярно! От какво да се страхувам?
- Това също е изстрадано!
- Не обичам тази дума. Питат ме често за наградите – да ги виждате по стените? Те са в един сандък. Те са миналото ми. Наградата е оценката за твоето можене в момента, но дали днес можеш да направиш това и ако ги наредиш на стената, те ще ти помогнат ли? Ако ти не продължаваш да се усъвършенстваш и да вървиш напред – наградите не ти носят нищо, те са твоята памет. Важно е какъв си днес.
Колкото и да я тегля към „страданието“, толкова Лили бяга от него. Дори се ядосва, че искам да я вкарам в някакви рамки на тъга. Не! „Не съм тъжна, пея за любов, борбена съм, взискателна съм към себе си и околните и си гледам работата. Не се оплаквам! Благодаря на Господ, че ме е създал такава, каквато съм!“
Тази крехка жена с нейните само 43 килограма излъчва някаква неподправена сила, която сякаш ни е трудно да разберем. Тя просто ни стъписва. Защото силата ѝ не идва от физиката, а от душевния и духовния баланс, който е постигнала. И затова, колкото и да се опитваме, не можем да я пробием.
X. Любовта на сцената
- Отработила ли си тези движения с разтворената длан, разперените пръсти, които са така характерни за теб?
- Никога в живота си не помня да съм седяла пред огледалото и да репетирам. Излизам на сцената и импровизирам. Никога не съм мислела как да застана. Аз изразявам моята емоция и песента.
- Чувстваш песента и я преживяваш. Всяка вечер, на всеки концерт, толкова години. Това не е ли изтощително?
- За мен няма нищо изтощително, което касае сцената. Tова не е заучена емоция, тя се случва на мига. Без емоция няма нужда да излизам на сцената, а на всеки концерт емоцията е различна.
- Владееш ли емоцията на публиката?
- Усещам дори тишината в залата по време на бавните песни. Тя ме зарежда. Това е емоционално състояние, не мога да го опиша.
- Пяла ли си през сълзи?
- Не! Не си спомням такива мигове. Не!
- Защо се обличаш в черно и бяло?
- Така съм решила. Живях 4 месеца във Франция и там се научих, че една черна рокля винаги е на мода. Днес я облечеш – хубава е, утре се чудиш какво да облечеш, пак я хванеш, но ѝ сложиш една брошка и тя е различна вече. Следващ път сложиш същата рокля, но с яке или кожа – и тя пак става различна. Черното винаги изглежда различно.
- Сложен човек си. Не допускаш хора до себе си.
- Допускам по моя преценка. Не обичам мързеливи и лицемерни хора.
Опитвам се да разбера какво се крие зад формулата на онези, които казват, че Лили „не е лесен човек“. Да, не е лесно да живееш с човек, който в личните си отношения не търпи фалша, който ще ти каже истината в очите, защото смята, че така ще ти помогне, който ще ти подаде ръка в труден момент, но ако го предадеш, ще ти обърне гръб завинаги. Лили е взискателна към близките си толкова, колкото и към себе си. Малцина могат да издържат на нейното темпо, малцина могат да отвърнат на нейните изисквания за коректност, за професионализъм, за себеуважение. И днес, когато животът на публичните личности е на показ, когато всеки се стреми да извади на светло не само бельото, но и чаршафите си, Лили запазва една дистанция, с която забулва интимния си живот. Отново избягва имена, отново отказва да извади душата си на площада, за да запази и личното си достойнство, и достойнството на онези, с които е делила мигове от живота си.
XI. Мъжете, грешките, слабостите
- Грешките, които си правела, когато си била влюбена?
-Не искам да говоря нито за мъжете си, нито за грешките, нито за любовта. Това са моите лични преживявания. Това са грешки в живота, които човек няма как да не направи и винаги ще ги прави, но това касае само мен. Ние се учим от грешките си. Но да кажа, че не съм грешила и че няма да греша никога – няма такива правила!
- Защо се разделихте с Иван Пеев?
- Така е трябвало да стане.
В интервютата си напоследък от мъжете, с които е била, Лили Иванова споменава единствено Иван Пеев. Говори за него не само с респект, но и с особено чувство на преклонение, на топлота, държи да подчертае колко много е направил той за кариерата ѝ. Тяхната връзка е била много силна, любовта им е била много красива, бракът им е просъществувал седем години – най-дългият в живота на Лили – и е дал изключителни творчески плодове. Аранжиментите на Иван Пеев изстрелват кариерата на Лили на върха. Докато са заедно, с негови оркестрации тя обира за две години първите награди на четири големи фестивала – Сопот, Братислава, Испания, Атина. В едно от малкото си интервюта Иван Пеев казва през 2015-а: „Лили е твърде голям професионалист и като отношение към хората. Просто няма грешка! Винаги е умеела да се съобразява. Зачитала е моето мнение. Нейният живот е песента, музиката. Малко са хората като нея. Да отдадеш целия си живот на музиката… – това е почти непосилно за повечето хора. Но, за да е човек на това ниво, трябва да има жертва. И това е една доброволна нейна жертва.“
Ето че и Иван Пеев подчертава жертвата, която прави Лили Иванова, за да стои на върха. Точно за тази жертва обаче Лили не дава и дума да се издума. Тя я нарича личен избор. И толкоз!
Лили Иванова и Иван Пеев
- Защо мъжете ти те използваха?
- Откъде да знам! Първо, ако сме били гаджета, не бих казала, че са ме използвали. Това е въпрос към тях. Аз съм ги избирала, аз съм се разделяла. Не смятам, че това играе роля за моята кариера. Те най-добре знаят, аз научавах по-късно за какво са ме използвали. Но къде са сега?
- Слабостите ти?
- Понякога съм бая наивна. Да, наивна съм. Често някой като ми приплаче, съм готова да си дам ризата от гърба. И търпението ми – да, аз съм безкрайно търпелива, това е типично за Телеца. Но опре ли ножът до кокала, не прощавам. От известно време се опитвам да внимавам.
- Жени или мъже по-често са те предавали?
- И мъже, и жени. Няма какво да ги делим. Всички са били в моето обкръжение.
- Разбирам, че за да се спасиш, изграждаш бариера между себе си и света.
- Така ме е научил животът. Дистанцията е моята защита.
Лили не иска да разказва за раздялата си с Янчо Таков. Аз работех в БНТ, когато те се ожениха и кумове им бяха Людмила Живкова и Иван Славков. После, когато дойде разривът, а той беше неминуем заради бохемския нрав на Янчо, Лили беше подгонена отвсякъде – затвориха и радиото, и телевизията за нея. Няма участия по концерти. Отказват ѝ да си купи жилище. Държавната машина просто се изправи срещу нея.
Тя отново посрещна удара. Сама. Оттогава знае, че няма кой да я защити, колкото и високо да стои на върха. Ванга ѝ казала: „Нищо не може да ти се направи, имаш такъв силен характер.
И като нямаш пари, пак ще имаш своите рокли“. С което всъщност ѝ предрекла, че ще има концерти до края на живота си, за да има къде да си носи роклите.
Затова Лили посреща спокойно всяка приказка за „края“.
Изтръпнах, когато на концерта в НДК за първи път чух песента „Присъда“ (на Александър Кипров по текст на Александър Петров), чийто лайтмотив е: „За нищо няма да се оправдая. Последната ми дума ще е песен“.
„Това са нещата от живота“, философски обобщава тя.
Слушайки я, като че ли чувствам някаква вина – заради това, че допуснахме тази омраза да разяжда обществото ни, да нанася толкова рани, да ни кара да бягаме от себе си дори когато мислим и за „края“…
XII. България и публиката
- Попитах Сашо Йосифов – защо Лили не остана в чужбина? Той ми отговори: „Тя си е българче! Тя обича България!“.
- Аз принадлежа на България и на моята публика. Имам претенцията, че съм отстоявала пеенето на български език в цялата си кариера. Навремето Маргрет Николова, Георги Кордов и Ирина Чмихова пееха на български. Много пъти съм казвала на хората, които пеят само чужди песни, че трябва да уважават езика. Сега забелязвам, че българските певци започват да пеят на български eзик – e, най-после!
- Можеше ли да останеш в Съветския съюз?
- Винаги съм залагала на България – за съжаление или не, тук съм родена, България е моето сърце!
- Ти сега имаш енергия повече, отколкото преди 20 години.
- Сега аз дърпам юздите за моите изяви, нямам опекун – Концертна дирекция, която да ми казва какво да правя. Какво беше преди – спускат ти план – този месец имаш концерти там, там и там, имаш репертоар, правиш го, тръгваш.
Стараех се да бъда различна. Поддържах репертоар от песни на големите български поети и композитори.
Критикуваха ме защо не давам път на младите и докога ще пея. Kaзват – нея комунистите я лансираха. Е, сега няма комунизъм, пълна свобода, всеки може да се докаже...
- В целия ни разговор не показваш да си слаба, толкова си наясно със себе си.
- Да, наясно съм. Никой не може да мине по моя път, моите стъпки никой не може да ги извърви, както и аз да мина по чуждите стъпки.
- Какво не прощаваш?
- Лъжата и предателството! Не съм отмъстителна. Нямам право на това, но не забравям
Изминали са два часа. Лили разказва, разказва, потъва в спомени и никога не изпуска нишката на днешния ден, който всъщност я води до утре. Никога не съм срещала друг човек, толкова устремен в бъдещето!
София, юли 2016 година.
Публикувано в сп. Биограф. бр 69/2019 и в книгата "Лили Иванова -Моят личен дневник", 2023
гост
1 hour before
Емил и Лили винаги ще си останат на върха!
Коментирай