Никой не разбира тази болка, докато не погребе детето си

Буквално не си намирам място. Не мога да приема това, което се случи вчера.

Още две деца си отидоха. Също като Сияна.

Как се живее с тази мъка, по-добре никой да не разбира. Да се събудиш сутрин и да осъзнаеш, че детето ти никога повече няма да отвори очи, никога повече няма да те прегърне, никога повече няма да чуеш гласа му.

Това не е живот. Това е присъда, която носиш до последния си дъх.

Здрави, прекрасни български деца си отиват, премазани заради човешка безотговорност, алчност и безхаберие. Заради хора, които години наред са поставяли печалбата над човешкия живот. Заради система, която твърде често допуска трагедиите да се повтарят. И пак започват оправданията. Гръмнала гума. Скапана мантинела. Лош късмет.

Все едно всичко това е някакво природно бедствие, а не трагедия, зад която стоят човешки решения и човешка отговорност. Колко още деца трябва да загинат, за да престанем да се оправдаваме? Колко семейства трябва да бъдат унищожени?

Колко малки ковчега трябва да видим? Аз вече видях един.

В него беше моето единствено дете. Никой не може да разбере какво означава да изпратиш детето си, без сам да е минал по този път. Не го пожелавам на никого. От деня, в който загубих Сияна, не млъкнах. Говорих. Показвах. Настоявах. Срещах се с институции. Излизах пред медиите. Борих се.
Не за себе си. За вашите деца. За да не преживее никой друг това, което преживявам аз. И какво получих? Лавина от обиди. Наричаха ме какъв ли не. Обясняваха ми, че преигравам. Че използвам трагедията. Че търся внимание. Че съм боклук…

Не. Аз просто не исках след Сияна да има още една Сияна. И въпреки всичко вчера България загуби още две деца.

Това е най-страшното чувство

да знаеш, че си предупреждавал, да си молил, да си настоявал, а после отново да видиш почернени родители. Не искам съжаление. Искам хората да разберат, че всяко безразличие има цена. И понякога тази цена е животът на собствените ни деца. Не чакайте трагедията да почука на вашата врата, за да повярвате, че проблемът е истински. Проблемът е огромен! 

Днес плачат други родители. Утре може да сте вие. А тогава вече ще бъде късно. За едно дете няма втори шанс. Няма поправка. Няма връщане назад. Само една празна детска стая.
И една болка, която остава завинаги. Пак слагам снимка на Сияна. Да виждат всичко виновници какво сториха.

Дано най-накрая облечените с власт ни чуят! 

Автор: Николай Попов

trud.bg