НЯКОЛКО ДУМИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Сто и петдесет години от Априлското въстание през 1876 година е голям юбилей. Наистина голям юбилей.

Някъде в началото на демократичните промени чух, че Априлското въстание било битка между две махали. Днес чувам, че без Априлското въстание е нямало да има Руско-турска война и Освобождение. 

Все по-често напоследък, като си мисля за историята изобщо, и ми се струва, че историята, колкото далечна да е тя и стара, е като едно момче. Историята ми се струва като юноша. 

Какво съм аз – една прашинка, даже половин прашинка от историята, годините ми са половин секунда от времето на историята, а тя ми се струва като юноша. Млада ми се струва историята. И как да се учим от историята, като в своята вечна младост и незрялост тя прави бели след бели, геройства след геройства и прави всичко, което се случва в една младост. 

Изумявам се, че се надяваме да се учим от историята. Как да се учим от историята, като тя е непредпазлива, луда глава е, умира ѝ се за правдата и за свободата? Как да се учим от нея, като животът иска спотайване, внимание, навеждане?

Времената биват всякакви – и бързи, и бавни, и луди, и търпеливи, и безпаметни, но ние винаги честваме и се гордеем с ония кризи на вечно младата история, в които тя се движи по ръба на пропастта. 

Априлското въстание е изключителен трепет, изключително юношество и пиянство на нашия древен и новороден тогава – през 1876 година, народ.

Яд ме е, че както винаги, така и сега, има назначени началници на нашия патриотизъм, които още малко, и ще ни затрупат до гушата с натруфените си и кухи думи. Натруфените и кухи думи за Априлското въстание няма да свършат работа. Върху тях просто искат да стъпят някои сегашни юнаци, та да ги видим и запомним. Не си е работа това. Кухите думи не се помнят.

Априлското въстание го чувам като вика на Боримечката – точно така го чувам като оня вик на Боримечката, в който той съобщава, че ще пукне топчето, та да се не плашат дечурлигата и женурята. Нищо не е по-велико от това – да искаш да гръмнеш с топчето и да предупредиш жените и децата, че това е нашето топче, нашият изстрел, нашият гръм – та да се не плашат. 

Априлското въстание е запалената Тракия, но то си има и обратна страна – потъналата в тишина голяма част от България. 

Априлското въстание е убитият в Балкана на Рибарица Георги Бенковски и на обратната страна – дядо Въльо Мечката, който го предава. А след Освобождението е общински чиновник по пътищата и мостовете и разказва историята на Бенковски.

Още от дете всяка година на 24. май баща ми ме водеше в Рибарица на река Костина, за да гледаме възстановката, живата картина, както ѝ викаха, на убийството на Бенковски. Най-голямата чест беше да играеш Бенковски в тая жива картина и който играеше Бенковски, ставаше героят на Тетевен. 

На мен най-интересно ми беше как младият Захари Стоянов пада от мостчето в реката и водата го носи надолу. През май водата в Балкана е ледена, придошла и голяма и съм се чудел как тоя Захари Стоянов не умира от студ, като пада в реката, и как не се дави, като водата го носи надолу. И да не искам да видя метафора, тя е точно в това падане на Захари Стоянов и това негово отнасяне от реката надолу. Това е цялото Априлско въстание. Идва реката и те отнася – край, толкова. Отнесла го е реката Захари Стоянов, но е оживял, а на Бенковски са му отрязали главата, измили са я в кладенче до реката, което сега наричат Кървавото, и са я сложили в конска торба. 

Априлското въстание има две знамена – едното го е ушила Райна Княгиня и на него е извезала „Свобода или смърт“ и то е било в началото. А в края има друго, кърваво знаме – конската торба с отрязаната глава на войводата Бенковски. 

Ходихме преди дни с мой роднина по чукарите на Балкана и докато вървяхме към Тетевенския водопад, аз се подхлъзнах и паднах в реката. Мястото наоколо – като в омагьосана приказка. Мъх по всички дървета, ждрелото на рекичката – високо, та високо, папрат и бръшлян навсякъде. Сякаш земята се беше цепнала и беше създала това магьосно място. И аз да взема да падна и вместо реката да ме понесе надолу като Захари Стоянов, само се натъртих яко и се окалях. Толкова от мене по отношение на падане в река в Балкана. 

Никога няма да мога да напиша „Записки по българските въстания“ защото сегашните наши въстания (ако ги има изобщо) са повече вътрешни и неописуеми. А когато от време на време блеснат, други бързат да грабнат светлината им и да си я окачат по полилеите над главите. 

Имаме приятелка – голяма приятелка и изключително културна и талантлива жена, чиято прапрапрабаба като по чудо е оцеляла в Баташкото клане. Прабабата на нашата приятелка е била малко момиченце и наистина е било божие чудо, че е останала жива в клането. Като започне да ни говори за тези неща нашата приятелка, и изведнъж почва да заеква. Точно като малко дете, което ей сега ще се разплаче. Сигурно защото и историята е малко дете. 

Дълбок поклон, чест, светлина, памет, почит и любов на всички, които тогава, преди век и половина през април, са тръгнали към нас – и през живота, и през смъртта.

Николай Милчев